Джон Соул - Дом за разплата

— Ей така, за всеки случай — обясни й дядо й, когато преди много години й показваше книгата. — Ако някой дойдеше да търси свой роднина, моят дядо държеше да може да им покаже къде е гробът му, та ме посъветва и мен да я държа под ръка, в случай че се появи нечий потомък.

Бетина стана, отиде до кабинета и се върна с книгата.

Нито един от онези, чиито досиета бяха скрити на дъното на иначе празното чекмедже, не фигурираше в гробищния списък.

А след като не са били погребани в гробището…

В паметта на Бетина изникна спомена за първата картина на Сара Крейн и изведнъж си даде сметка къде са всичките тези хора.

В зимника.

Всички те бяха и досега в мазето.

Бетина тъкмо се канеше да си свали халата и да се пъхне в леглото, вече заето от двете кучета и трите котарака, когато Роки внезапно стана и замръзна с насочен право към прозореца нос.

— Какво има? — попита го Бетина, докато развързваше колана си. Но преминалите по тавана светлини от фарове отговориха на въпроса й преди Роки, а след него и Купър, да се разлаят.

Някой пристигна по автомобилната алея и в момента паркираше пред къщата.

Купър наостри уши и впери поглед във вратата на спалнята в очакване да чуе входния звънец.

Бетина погледна часовника. 22:30. Кой пък е тръгнал на гости по това време на нощта?

Гласът от телефона.

Звънецът иззвъня, кучетата се разлаяха, Бетина отвори вратата и ги пусна да тичат надолу. Последва ги, значително по-бавно, а накрая съвсем се спря на най-долното стъпало, след като ехото от снощното позвъняване по телефона отекна отново в паметта й:

„… Ще те убия…“

Какво си представя тя? Сега не е време за отваряне на входната врата, ами е време да си монтира алармена инсталация!

Само че ако някой е дошъл да я убива, за какво му е първо да звъни на вратата?

А защо пък не?

Звънецът иззвъня повторно, но вместо да се отправи към входната врата, Бетина мина през кабинета и грабна тежкия ръжен от камината. Едва тогава, стиснала го здраво в дясната си ръка, отиде до вратата, запали външната лампа, отмести капачето на шпионката и надникна през нея.

На прага стоеше Лили Дънигън, бледа, с шарещи нервно очи, които като че търсеха дали някой не се е скрил в кадифената нощна тъма.

Бетина пусна ръжена в стойката за чадъри, дръпна резетата и отвори.

— Лили?

— Слава Богу, че си си вкъщи — мушна се през вратата Лили и Бетина затвори зад гърба й. Чак тогава Лили забеляза, че домакинята й е по халат. — Аз да не те събудих?

— Изобщо не си — каза Бетина. — Не бях стигнала до лягане. — После видя зачервените очи на Лили и тонът й стана сериозен:

— Какво има, Лили? Какво е станало?

Кучетата, очевидно успокоени, че неочакваният посетител не мисли зло на господарката им, взеха да душат любопитно нозете на Лили, а тя се наведе да ги почеше по гърбовете, преди да издуха носа си в доста омачканата си носна кърпичка.

— Ник — успя да каже най-после. — И Шеп.

— Ела в кухнята — покани я Бетина. — Ще запаря пресен чай.

Лили разкопча палтото и последва Бетина в кухнята.

— Ник напоследък май става все по-зле, та… — Тук се подвоуми и Бетина усети, че никак не й се ще да каже онова, което ще последва. Но Лили пое дълбоко въздух и се доизказа: — Шеп се закани, че ако не се оправи, щял да го върне обратно в болницата.

Бетина, която в момента пълнеше чайника, се намръщи. Макар Ник да нямаше часове при нея през тази учебна година, засичаше го от време на време из училището и беше останала с чувството, че вече е по-добре.

— По-зле ли е напоследък? — попита.

— Кара го на приливи и отливи. Мислехме, че новото лекарство се отразява добре на халюцинациите му, но напоследък и те стават все по-зле. — Лили пак се поколеба, после добави: — Само че започна да им вика видения.

— Това не ми харесва — намръщи се още повече Бетина.

— Не знам вече какво да правя — рече Лили, съблече най-сетне палтото и седна на един от столовете около голямата дъбова маса.

А на Бетина й стана съвсем ясно за какво е дошла Лили и защо толкова късно през нощта. Добави още малко сух чай в чайника и се облегна на плота, скръстила ръце пред гърдите си, изчаквайки го да кипне. Каквото и да иска Лили, ще трябва първо да й се помоли.

Не й се наложи да чака дълго.

— Раз… разправят — поде неуверено Лили, — разправят, че си можела разни работи…

Притесненият вид на Лили Дънигън насмалко да разсмее Бетина, но в същото време й се видя тъй жалка, че й се прищя да я прегърне.