Джон Соул - Дом за разплата

Пръсти.

Груби пръсти, които шареха по цялото й тяло, раздираха дрехите й, смъкваха ги, навираха се под сутиена и… в гащите й… вътре в нея! Сега вече успя да изпищи, но гласът й остана в плен на тялото й, та колкото и да се напъваше, нищо не излезе, освен някакво странно ръмжене.

Опита се да хапе, да дращи — всичко, което й дойдеше наум, само и само да се отскубне — но нападателят оставаше през цялото време извън обсега й, недосегаем за мятащите се панически нейни ръце и крака.

Тежестта му отгоре й ставаше все по-голяма и тя усети как потъва в горската пръст, как дрехите й биват разкъсани и как нещо влиза силом в нея, разкъсва я, причинява й прогаряща болка в слабините и…

— Ще те убия! — прошепна глас в ухото й. Гласът беше нисък, твърд и тъй студен, че чак душата й се вледени, но в същото време прогори в паметта й неизличим спомен.

Гласът проникна в паметта й дори по-дълбоко, отколкото мъжът успя да проникне в тялото й.

Не можеше да диша, не можеше да се съпротивлява, не беше способна нищо да стори.

А беше длъжна — длъжна да направи нещо, иначе ще умре. Тук, насред мрака, в гората, в нощната тъма.

Тъмата се завихри и в тъмнината на зрението й, и точно когато й идеше да се предаде, да се остави да потъне завинаги в нея, събра сили за последен напън.

Напълни до краен предел дробовете си с въздух и го изпусна в писък, събрал в едно цяло всичките страдания, ужаси и болки, които току-що й бяха причинени.

И седна уплашена в леглото.

Изобщо не беше в гората, в тъмното, на студа.

Беше в пълна безопасност в леглото си, в собствената си безопасна къща, пазена от верните й животни.

Грабна Роки и го притисна до силно биещото си сърце.

Но както Роки я ближеше по лицето, а котките и Купър се притискаха плътно о нея, Бетина осъзна, че греши.

Изобщо не беше в безопасност.

Нещо — всичко — се беше променило.

Сара беше преместила паянтовата си табуретка до таванския прозорец и накланяше учебника по история така, че да хване и последния за деня слънчев лъч, само и само да не я обвинят, че е запалила рано единствената крушка на тавана и по този начин хаби ток. С крайчеца на окото мярна завиващата от съседната пряка кола, затвори учебника в скута си и я загледа как приближи по улицата и спря точно пред тяхната къща.

Като позна чия е колата, сърцето й се раздумка: Кейт Уилямс.

Как така се е сетила да дойде?

Да не би някой да се е притеснил, че не е в училище и да се е обадил на „Социални грижи“? Или просто беше едно от внезапните посещения, за които Кейт я беше предупредила, че от време на време извършва?

Или самата Анджи Гарви се е обадила да поиска властите да преместят Сара някъде другаде?

Въпросите още се блъскаха из главата й, когато чу Анджи Гарви да се качва шумно по стълбите, което елиминира последния вариант; ако тя ги е викнала, отдавна щеше да й е казала да си стегне багажа.

— Дойде оная от окръжния съвет — каза Анджи. — Нямам представа какво иска, но като те извикам, слизаш долу и й казваш, че сме ти осигурили всичко необходимо. — И прикова Сара с поглед. — Само една излишна думичка да си посмяла да кажеш, ще видиш какво ще ти се случи, като се върне Мич от работа. Но ако се държиш прилично, още от утре пак тръгваш на училище. Разбра ли? — Сара кимна, но изражението на Анджи стана още по-свирепо. — И няма да е зле да си припомниш къде точно работи Мич и до каква степен може да стъжни живота на баща ти. Ясно?

Сара усети как кръвта се стече от лицето й при тази заплаха.

— Ясно ли се изразих? — настоя да чуе отговор Анджи.

— Да, мадам — отвърна Сара с глас, граничещ с шепота.

На вратата се позвъни и Пепър се разлая.

— Пооправи се — заръча Анджи, — а аз ще те викна, когато му дойде времето. — На излизане се обърна да добави: — В училището казах, че си болна.

Сара пак кимна, а когато Анджи окончателно се махна, остави учебника по история върху импровизираното бюро и слезе до банята на втория етаж да си измие лицето и зъбите и да се среши. Гледаше обаче да не прекали: щом Анджи е казала, че е болна, по-добре да не изглежда съвсем свежа. Приключваше с ресането, когато чу Анджи да я вика и взе да подготвя наум какво ще каже пред Кейт Уилямс, та да не я махне от Уоруик. За малкото прекарано там време бе срещнала двама души, които, заедно с баща й, бяха станали най-важните фигури в живота й — Ник Дънигън и Бетина Филипс, и нямаше никакво желание да я отделят и от тях така, както я бяха отделили от баща й. Погледна се за последно в огледалото и заслиза по стълбите, полагайки максимални усилия да прикрие куцането.