Джон Соул - Дом за разплата

Прекара пак картата през скенера, отиде до входа на центъра за посетители и надникна през стъклото. Бетина Филипс беше все още на рецепцията, но само миг по-късно предаде документа си за самоличност, взе пластмасова табелчица от дежурния надзирател и беше допусната през вратата в самата зала за свиждания.

А щом тя влезе, Шеп мина през двойната врата и поиска от служителя да погледне дневника на посетителите.

Ето я — последният посетител за деня: Бетина Филипс. Написано с печатни букви име, подпис, номер на шофьорската книжка.

Само че не беше дошла на среща нито с управителя, нито с някой от персонала.

А беше дошла на свиждане с Ед Крейн.

Добре де, но какво общо има тя с Крейн? Човекът лежи за убийство, но каква връзка може да има това с Бетина Филипс? И изведнъж се досети: Ед Крейн е бащата на онова, сакатото момиче, с което Ник дружи напоследък — приемното дете на Мич и Анджи Гарви.

Но и от това не му стана ясно защо Бетина Филипс може да е дошла на свиждане с Крейн, освен ако не проявява някакъв извънреден интерес към дъщеря му. А ако се окаже, че е така, той лично ще забрани на Ник изобщо да контактува повече с това момиче. Само това му липсва: Ник да се замеси с единствената жена в града, която всички смятат за по-луда и от сина му.

По дяволите!

На излизане от сградата Шеп добави Бетина Филипс към списъка на проблемите, с които трябваше да се пребори.

— Заключена ли си? — притисна Ник телефона така силно, че ухото му почна да изтръпва. Седнал беше на ръба на леглото и не можеше да повярва на онова, което Сара му разправяше. Ами ако стане пожар? Как ще излезе тя от къщи?

— Върви да й помогнеш — прошепна един от гласовете в главата му. — Веднага отивай.

— Убий ги — подсказа му друг глас. — Ще ти помогна. Силен съм… по-силен съм от теб… само ме вкарай у тях… и ще успеем… ще успеем…

— Не! — Ник се помъчи да не произнесе на глас думата, но не успя съвсем. После стисна очи с напразната надежда, че ако се съсредоточи единствено върху шепота от Сара, останалите гласове в главата му някак си ще млъкнат. Те обаче отказваха.

— Питай я — повтаряше съвсем нов глас. — Питай я какво е нарисувала? Онова ли, дето ти го показах? Питай я… сега я питай или…

Ник потръпна и се напъна да изключи от мозъка си този шепнещ глас, но беше прекалено късно. Демонът в него настояваше да узнае.

— Ник? — гласът на Сара успя да пробие данданията в ума му. — Какво ти е?

— К-к-какво нарисува снощи? — попита Ник, чийто глас също беше спаднал до шепот. — Гласовете се интересуват. — Изчака отговора й, но след като Сара нищо не каза, продължи: — Огън, нали? Нали това нарисува? Огън.

Рязкото поемане на дъх от страна на Сара му бе достатъчно, за да разбере, че е улучил. За пореден път тя беше нарисувала онова, което той виждаше.

Ами ако той е този, който вижда онова, което тя рисува?

— Някой се качва по стълбите — прошепна Сара и прекъсна връзката.

— Върви при нея — заврънка го пак един от гласовете. — Помогни й!

— Не мога! — изхлипа Ник. — Какво искате от мен?

— Направи нещо! Няма значение какво! — настояваше друг глас. — Направи нещо, иначе…

Внезапно вратата на стаята му се отвори и баща му нахълта, без изобщо да почука. Гласовете изведнъж замлъкнаха и в настаналата тишина Ник усещаше единствено блъскането на сърцето си. Да не би баща му да го е чул как спори с гласовете?

Защото, ако го е чул…

— Как си?

Ник се помъчи да направи разбор на въпроса. В какъв смисъл как е? Във физически, или в душевен? Но нищо в поведението на баща му не му подсказа смисъла.

— Добре съм — рече внимателно. — Малко поохлузен тук-там — и се пипна по гръдния кош, който бе плътно бинтован под ризата му. — Ребрата ме понаболяват. Ама иначе съм окей.

Шеп приседна на ръба на леглото.

— Майка ти каза, че пак си имал една от ония…

Баща му се поколеба за миг, а Ник се досети защо: откакто се помнеше, баща му мразеше да говори за проблемите му, сякаш по този начин можеше да отрече съществуванието им.

— Халюцинации, татко — каза. — Наричат се…

— Знам как се наричат — прекъсна го баща му. — Та пак ли получи такава?

Ха сега де? рече си Ник? Какво да му отговоря? А и той, след като вече знае, защо ме пита? Но погледът на баща му го приковаваше и нямаше как да премълчи.

— Е, не беше истинска халюцинация — промълви накрая.

— Какво значи „не истинска“ — присви очи баща му. — Имаше ли я или я нямаше?