Джон Соул - Дом за разплата

Елиът Наш успя да го дръпне за ръкава:

— Зарежи го тоя… дай да изчезваме.

Но Конър не се поддаде, а закова с погледа си Ник:

— Ти го уби, ши…

Но преди да успее да довърши изречението си, вратата на съседната къща се отвори и на верандата излезе жена с притиснат към ухото мобилен телефон:

— Конър и приятелчетата му, заедно с Ник Дънигън — повиши глас жената, та тийнейджърите на тротоара добре да чуят какво говори. — Момичето не го познавам… кучето ми се вижда умряло… Не знам как са го направили… Ще те изчакам. — Слезе от верандата и се запъти към групата младежи. — И те ще те изчакат. Никъде няма да мръднат.

Но Сара почти не обърна внимание нито на приближаващата жена, а още по-малко пък — на приказките й.

Не беше в състояние нито да се помръдне, нито дума да обели.

Кучето беше захапало Конър точно така, както онова, нарисуваното от нея, беше захапало своя мъчител.

Но друго нещо не се връзваше.

Мъжът на картината държеше скалпел.

А Ник Дънигън нямаше нищо в ръката си.

И все пак кучето лежеше мъртво, с корем, разцепен чак до гърлото.

Не е възможно.

Но фактът беше налице…

Анджи Гарви измина четирите пресечки до дома на Дан Уест с побелели от стискане на волана кокалчета. Само това й липсваше в претоварения й понеделнишки следобед: да ходи да прибира Сара Крейн по молба на обадилия се шериф.

Да не говорим, че изобщо не беше молба. А по-скоро заповед . Май сбърка, дето взе това приемно дете.

Сега Мич ще побеснее.

Спря пред съседната на шерифа къща в мига, в който слязлата от колата си Лили Дънигън пресичаше улицата към малката група пред дома на Уест. Успя да разпознае сред насъбралите се както Сара, така и Ник Дънигън. Но видя освен това и нещо на тротоара, покрито с напоена с кръв хавлия.

— Благодаря ти, че дойде, Анджи — посрещна я Дан Уест. — Станало е… — и затърси подходящ израз — малко произшествие… тук… и се нуждаем от разрешението ти да извършим обиск на Сара и на раницата й. А така също и на Ник и неговата раница — обърна се към Лили Дънигън.

Анджи стисна устни. Какво ли е направила Сара? Освен ако белята, заради която я вика шерифът, не я е направил Ник Дънигън. Е, отсега нататък — никакво вземане-даване между Сара и Ник… дето цял град го знае, че трябваше да си седи в психиатрията.

— Търсете, колкото искате — каза Анджи. — Но все пак държа да знам какво… — Гласът й обаче се изгуби при вида на щръкналите изпод напоената с кръв хавлия четири кучешки лапи. — Да не би някой да е прегазил кучето?

— Става дума за моето лично куче — прекъсна я Дан. — И не е прегазено. А някой му е разпорил корема.

Погледът на Анджи се премести върху Сара, но момичето май и досега не беше забелязало, че е дошла. Стоеше си там, вперило очи в земята като някакъв идиот.

— Не мога да повярвам — заяви Лили Дънигън и прегърна през рамо сина си. — Ник не е способен на такова нещо.

Ник се опита да се отърси от ръката й:

— Конър го насъска насреща ни. То скочи през оградата като да се нахвърли на Сара, после изведнъж взе да кърви. След това се свлече на тротоара и… — Този път се изгуби гласът на Ник, който нямаше сили да опише видяното.

А Лили огледа мрежестата ограда около имота на Уест и минаващата отгоре й островърха бодлива тел:

— Сигурно го е раздрала оградата.

— По нея няма нито козина, нито кръв — обори я Дан. — А и самата рана има вид по-скоро на срез, а не на раздиране, макар че последна дума по въпроса ще има ветеринарят.

— Учила съм за медицинска сестра — каза Анджи. — Нека погледна. — Вдигна хавлията, но бързо я пусна, за да не повърне. — Боже мили!

— Той го направи — посочи Боби Фендлър към Ник.

— Добре де! Спокойно! — стисна предупредително Дан Уест рамото на Боби със сила, доста по-красноречива от думите му. — Вече чухме мнението ти. — След което се извърна към Лили и Анджи. — Кръв всъщност няма никъде, освен по Конър, който твърди, че кучето го било ухапало, когато се опитал да му помогне. Трябва много да го е боляло, та да не го е познало. Невъзможно е обаче някой да извърши такова деяние, без поне малко кръв да остане по него.

— А Конър къде е? — попита Лили.

— Жена ми го закара до болницата.

— Какво търсите всъщност?

— И аз не знам — призна си Дан Уест. — Но реших, че няма да е редно да претърсвам вещите им без да имам разрешение от вас двете с Лили. Не за друго, а защото става дума за моето куче и моя син, и не ща някой после да разправя, че съм подхвърлил някакви улики против тези деца.