Джон Соул - Дом за разплата

— Имате ли въпроси? — обърна се госпожица Филипс към класа.

Звънецът би и всички се устремиха към свободата, предлагана от края на учебния ден.

— Оставете рисунките си на катедрата — опита се да надвика създалия се шум учителката. — И не забравяйте да си напишете имената.

Учениците се струпаха около вратата на класната стая. Единствена Сара остана назад, сгъна повторно рисунката и я напъха в раницата си.

Няма да покаже тази рисунка никому. На когото и да било.

Но още преди мисълта да се оформи в главата й, Сара си даваше сметка, че няма да изпълни докрай намерението си.

Поне един човек ще я види.

На всяка цена трябва да намери Ник.

И то веднага.

Ник усети, че нещо не е наред в мига, в който видя слизащата по главното стълбище Сара. Лицето й беше посивяло, куцането й бе по-подчертано от всякога, но тя и дума не обели, а го изчака да отвори пред нея тежката външна врата и да излязат на яркото слънце пред училището.

— Какво има? — попита я след като първо пое раницата й и двамата тръгнаха по тротоара. — Да не ти е лошо?

Сара пое глътка живителен студен въздух и завъртя глава:

— Случи ми се нещо в часа по рисуване. Ама нещо адски странно! Нали ти разправях за това, че се бях потопила в една картина дотолкова, че нямах никакъв спомен как съм я нарисувала?

Пулсът на Ник се учести, но той само кимна безмълвно.

— Днешната ми рисунка беше още по-гадна от предишната — каза Сара. Стигнаха до ъгъла, пресякоха и продължиха по пътя си. — Отвратителна. — И Сара чак потръпна. — По-отвратителна не можеш да си представиш.

Ник се спря и се извърна към нея:

— Предаде ли я?

— Ти, какво, майтап ли си правиш? — забели очи Сара.

— Къде е? — попита Ник и по необичайно дългото забавяне от страна на Сара веднага усети, че я носи. — Дай да я видя.

Погледите им се срещнаха за миг и му се стори, че тя ще се запъне. Но тя, вместо да завърти глава, я килна към раницата си:

— Вътре е. На дъното.

Ник дръпна големия цип и измъкна сгънатия дебел рисувателен лист, но изведнъж се поколеба: наистина ли държеше да я види? И в същото време осъзна: късно е вече. Ще трябва да я види, независимо дали иска или не.

Не може да не знае за какво става дума.

Мъчейки се да успокои разтрепераните си пръсти, Ник разгъна листа и впери поглед в изображението.

— Боже мой… — прошепна, но гласът му утихна при кошмарния вид на изкорменото животно, нахвърлящо се върху своя мъчител. И едва след като запамети и най-малката подробност, пак го сгъна и го набута в раницата на Сара.

Сара беше впила очи в неговите и го чакаше да каже нещо — каквото и да било — но той само продължи по пътя им и тя пое редом с него.

Вървяха смълчани няколко минути. Ник наруши тишината чак когато се отдалечиха на три преки от училището:

— Виждах какво рисуваш — рече тихичко. И добави: — Дори чух кучето.

Сара пак го зяпна. Хем беше убедена, че го е разбрала правилно, хем се надяваше да греши.

— Какво искаш да кажеш? Че наистина видя…

— Чух кучешки вой. По-скоро писък. После го и видях. Същото това огромно, жълтеникаво куче, което се носеше към мен и…

— Кога? — прекъсна го Сара. И пак беше сигурна, че предугажда отговора му, но в същото време търсеше и нещо друго. Нещо друго, освен истината. — За снощи ли говориш?

Както очакваше, Ник завъртя глава:

— Преди малко — рече със същия тих глас. — През последния час. По математика. Точно тогава ми се яви тази ужасна халюцинация. Или поне ми се стори, че е халюцинация. Но… — затърси той безуспешно някакво друго обяснение, — по-скоро съм виждал и чувал онова, което ти си рисувала. Докато си го рисувала!

Сара се спря, а думите на Ник останаха да висят помежду им.

— Не… не те разбирам — промълви.

Ник понечи да й отговори, но в същия миг го прекъсна вой на гуми и една кола закова току до тях.

Зад волана й седеше Конър Уест, а по нахилената му физиономия Ник моментално прецени, че се е надрусал.

Или е пиян.

Или и двете.

Пресегна се да дръпне Сара, за да продължат по пътя си, но Конър се измъкна от шофьорското място, затръшна вратата и заобиколи отпред колата така, че да се изтъпани пред тях с провиснали рамене и с ръце на хълбоците.

— Накъде сте тръгнали вие двамата?

Чуло гласа на Конър, едно едро куче вълча порода изскочи иззад съседната къща, разлая се бясно и взе да се щура покрай оградата, която отделяше двора от тротоара.

Още с първия кучешки лай гласовете в главата на Ник се съживиха и взеха да се надвикват със същия бяс, с който лаеше кучето, макар Ник да не успяваше да схване дори една дума от крясъците им.