Джон Соул - Дом за разплата

Ник се закова на място и се облещи:

— Оставиха те да спиш навън? Ама защо ?

Вместо да отговори на въпроса му, Сара само придърпа палтото по-плътно около себе си и тръгна по улицата.

— Ако не побързаме, ще закъснеем.

— Ама как така ще те оставят да спиш навън? Ноември е! — Ник я задърпа за рамото на палтото да я принуди да спре. — Оплачи се. Нямаш ли си там социален служител или нещо такова?

— Не! — Сара така уплашено го погледна, че Ник се принуди да отстъпи крачка назад. — Ако се оплача, Гарви няма да ме пускат на свиждане с баща ми.

— Как така няма да те пускат! Та той ти е баща! Моля ти се, кажи ми какво точно става?

Сара продължи напред, но по някое време заразправя на Ник за предишния ден: как отишла на черква и така нататък, та чак до връщането си у дома, където намерила бележката върху спалния чувал.

И спря на място едва когато дойде време да пресекат улицата пред училището.

— И друго нещо се случи. Като бях у госпожица Филипс, нарисувах една много странна картина. На някаква тъмна стая, пълна със скелети и черепи.

Ник усети как косата по тила му настръхна, а някъде в далечните ъгълчета на съзнанието му гласовете пак взеха да си шепнат.

— Имах чувството, че съм обладана от дух или нещо от тоя род — довърши Сара, а гласът й стана толкова тих, че Ник едва я чуваше.

— И аз така се чувствам — каза тихо. — Само че през повечето време. — И още посред улицата Ник почна да й разправя за случилото му се предишната вечер. — Ужасно беше… а на всичко отгоре имам чувството, че баща ми е готов да ме върне в болницата.

— И какво по-точно видя? — попита Сара, спряла се в основата на стълбището към главния вход на училището. — Опиши ми какво видя. На какво ти приличаше?

Този път беше ред на Ник да вдигне рамене, но гласовете в главата му се разприказваха малко по-оживено.

— Едни такива, особени работи… плътни черни линии… — Затърси по-точни думи. — Приличаха на огромни греди или нещо такова, нали разбираш? Като…

— В колко часа стана? — прекъсна го Сара.

Гласовете съвсем се засилиха, но нито му крещяха, нито му пищяха, нито виеха от бяс или от болка, или нещо такова. По-скоро май настояваха да й разкаже всичко за тях.

— Започна се по време на вечеря — рече Ник. — Качих се в стаята си, та баща ми да не види колко съм зле, но, изглежда, съм почнал да хвърлям разни работи или нещо от тоя сорт, понеже по някое време те дойдоха и ми направиха инжекция.

— В колко часа? — не го оставяше на мира Сара. — Инжекцията имам предвид.

— Някъде около осем ще е било. Но не съм сигурен.

— Горе-долу по времето, когато си тръгвах от къщата на госпожица Филипс — отбеляза Сара. — А стаята, която рисувах, докато на теб са ти се привиждали онези неща, наистина имаше дебели греди по тавана си.

Гласовете се развълнуваха още повече и Ник изведнъж мярна нещо в периферията на зрението си.

Череп?

Но не беше съвсем сигурен, тъй като то също толкова бързо изчезна.

— Не си спомням точно… Беше много тъмно, а гласовете пищяха все едно, че тях ги изтезаваха или убиваха, или… — Тръсна глава. — Не ми се ще дори да се сещам. — Изкачи стъпалата и отвори тежката врата едновременно с биенето на звънеца. — Искаш ли да се видим след училище?

Сара се поколеба само за миг, но мигът се стори на Ник цяла вечност. Най-после тя кимна.

— Разбира се.

Още преди да се пъхне на чина си за първия час — но така и не успя да избегне ядния поглед на учителката, — Ник вече бе взел две решения.

За пръв път в живота си ще се напъне не да забрави, а да запомни поредната си халюцинация.

И няма да позволи никому — нито на семейство Гарви, нито другиму — да се отнася със Сара така, както се бяха отнесли с нея предната вечер.

Никога.

Конър Уест огледа печално голямата червена оценка „слаб“ в долния ъгъл на контролното по английски, после го смачка на топка и го хвърли майсторски в кошчето, което беше на пет метра от гардеробчето му в коридора. Ако английският беше баскетбол, всеки път щеше да бележи кош на контролните. А сега, ако иска да се спаси да не го скъсат по предмета, ще трябва да представи допълнителен реферат върху някоя книга. Или да изнесе пред целия клас доклад върху някой от авторите, които изучаваха; но дори учителката му госпожа Розел знаеше, че никога няма да го направи. Явно рефератът беше последният му шанс, ако иска да не му се наложи да хвърля и бележника в кошчето като контролното.

Майната му.

Сега ще трябва да хапне набързо и да заседне за половин час пред някой от компютрите в библиотеката, за да намери в сайта с резюмета „Клиф Ноутс“ някоя от книгите, включена в списъка на госпожа Розел. То и ползването на резюметата от „Клиф Ноутс“ се броеше за измама, но дори и дъртата госпожа Розел беше сигурна, че той книгата така и няма да я прочете.