Джон Соул - Дом за разплата

И все пак нищо от онова, което виждаше, не напомняше поне мъничко тясната тъмница, нарисувана от Сара.

Ако все пак приемеше, че тук долу наистина е съществувала подобна стая, не би ли трябвало същата да е отразена в оригиналните чертежи?

Ама разбира се! Нали когато родителите й вдигнаха гаража преди четиридесет години, бяха открили чертежите в кабинета на прапрадядо й.

Но както оглеждаше за последно якия гредоред на тавана — греди, чиито пропорции съответстваха точно на нарисуваните от Сара — Бетина изведнъж съзна, че и без чертежите на сградата истината я боде в очите. Несъмнено някой някога в далечното минало бе скрил в това мазе неща с намерението да останат скрити за вечни времена.

А Сара ги беше нарисувала.

Бетина придърпа пуловера около врата си и бързо се качи по стълбите, изгаси осветлението и плътно затвори и заключи вратата зад себе си.

Кухнята все още ухаеше на топъл ароматен чай и бе изпълнена с ярка светлина. При все че й предлагаше сигурно убежище, Бетина изобщо не се задържа в нея, а прекоси пъстрия мраморен под на преддверието и изтласка настрана тежките махагонови врати на стаята, която не беше използвана, откакто беше престанала да служи за кабинет на прапрадядо й.

Умишлено я бяха оставили във вида, в който беше, когато Бун Филипс почина — единствената стая в къщата, която беше вечно затворена и за нищо не се ползваше.

И единствената, в която Бетина не си беше играла през детството си.

Открай време беше студена стая, а днес й се стори по-студена и от цялата останала къща.

Бетина включи висящия полилей и огледа остъклените шкафове и стигащите до тавана етажерки с книги, медната монтирана на релси, библиотечна стълба, кожените фотьойли и масивното бюро.

Откъде почва човек да търси комплект двестагодишни чертежи?

Нейните родители къде ги бяха намерили?

Защо пък да не почне от бюрото?

Бетина приседна върху напуканата странична облегалка на голямото работно кресло и усети как ароматът на стара кожа и на още по-стари книги я обгърна отвсякъде.

Отвори средното чекмедже на бюрото, огледа разхвърляните писалки, моливи и кламери и пак го затвори.

Горното дясно чекмедже съдържаше вече пожълтелите и пресъхнали пликове и листа за писма на прапрадядо й с личния му щемпел.

Дълбокото чекмедже за папки под него беше пълно с преписки, но нито една не й се стори достатъчно дебела, че да съдържа комплект чертежи.

За всеки случай ги прехвърли набързо; имаха вид на стари досиета на затворници от времето, когато прапрадядо й е бил последният управител на стария затвор. Дали да не вземе някой ден да ги дари на някое историческо дружество, заедно със съдържанието на шкафовете в зимника? Хем ще се отърве от тях, хем можеха да свършат работа на някой историк.

Тъкмо се накани да затвори чекмеджето, когато забеляза нещо странно.

Лицевата част на чекмеджето й се стори доста по-висока спрямо дълбочината на самото чекмедже.

Затвори, огледа го и премери височината с длан и пръсти. После го отвори и повтори изпълнението и от вътрешната му страна.

Оказа се права. Дъното на чекмеджето бе с поне 7–8 сантиметра по-високо, отколкото следваше да е.

Опипа дъното отдолу и установи, че е равно с ръба на лицевата част.

Ясно: чекмеджето имаше фалшиво дъно.

Заизважда папките и взе да ги трупа върху бюрото.

В дъното на чекмеджето откри миниатюрен процеп. Взе кламер от средното чекмедже, изправи го, после сви крайчето му под прав ъгъл и го пъхна в процепа.

Дъното се повдигна с лекота.

А в тайника под него, попадна на куп изписани на ръка страници.

Ръкопис?

Бетина извади внимателно листата от тайното отделение.

Ха! Да не излезе сега, че прапрадядо й е бил и писател? Хубава работа? И я да видим какво е написал?

Бетина върна сръчно фалшивото дъно на мястото му, натрупа отгоре му папките и затвори чекмеджето.

Чертежите на сградата — дори да бяха там — щяха да почакат.

Остави върху бюрото рисунката на Сара Крейн и отнесе ръкописа в студиото, сви се на диванчето, метна отгоре си едно плетено одеяло и се зачете.

Със закопчано догоре палто, с увит през устата и носа шал и с нахлупена до под ушите плетена шапка Сара измина с мъка и с особено внимание последните няколко метра по автомобилната алея.

Само това й липсваше сега — да се препъне в нещо в тъмното.

Така, както бе скрила ръцете си на топло в джобовете, нямаше и да успее да ги извади при падане. И после какво? Колкото и да вика оттук, няма начин Бетина Филипс да я чуе, а дори и да мине някоя кола по пътя, сто на сто стъклата й ще са затворени. Но пък ако отсега си извади ръцете, пръстите й ще премръзнат.