Джон Соул - Дом за разплата

Успя някак си да се добере до пътя, свърна наляво и се упъти към селото. В първата част от дългия си път към дома на Гарви от ума й не излизаше страховитата рисунка, която бе направила в „Шътърс“. Откъде й се яви? И защо изобщо нямаше спомен как я нарисува? Възможно ли е художникът да е бил някой друг? Поне с такова чувство беше останала: че я е обладала някаква странна сила, която без нейно участие движеше въглена. Но щом стигна до силната улична светлина срещу градския площад, умът й заряза онова къде е била досега и превключи на крайната цел на пътешествието й.

Колко ли гневно ще й се нахвърли Анджи Гарви?

Обзе я студ, който толкова нямаше нищо общо с времето, че нощта дори й се стори топла.

Какво ще каже на приемната си майка, като я попита къде е ходила?

Дали да я излъже, че е била в библиотеката?

Хич я няма по лъжите и Анджи моментално ще я излови.

Не стига, че беше излязла демонстративно, а ако сега излъже и къде е била…

Не смееше дори да си помисли как ще реагира Анджи.

Първо ще й забрани да ходи на свиждания при баща си, но това ще е само началото.

Пет минути по-късно свърна по „Куейл Рън“ и спря за секунда да доизмисли какво ще каже. Къщата на Гарви тънеше в мрак и само синкавата светлина от големия телевизионен екран се процеждаше през завесите.

Все още не наясно с оправданието си, Сара пое дълбоко дъх и пресече улицата. Изкачи трите стъпала до предната веранда и отвори ветроустойчивата врата.

Външната врата обаче се оказа заключена.

Отиде до прозореца, надникна през полупрозрачните пердета и видя просналия се връз дивана Мич Гарви с един крак върху масичката за кафе.

Почука по стъклото, но кракът му дори не трепна.

Натисна звънеца и зачака, треперейки от студ, но не видя да се светва никаква лампа, не чу никакъв звук, никакво движение.

Може да са оставили отключена задната врата.

Затвори ветроустойчивата врата, заобиколи къщата и тъкмо да бутне задната, забеляза подпряния до вратичката за кучето навит спален чувал.

Върху чувала имаше някаква чинийка, и то — непокрита, с половин сандвич.

А към хляба с клечка за зъби беше прикрепена бележка.

Като осъзна какво й е наказанието, сърцето й буквално спря.

Дръпна бележката и я зачете под слабата крушка на верандата.

НЕ МОЖЕ ДА ПРАВИШ ФАСОНИ И ДА СЕ ВРЪЩАШ, КОГАТО ТИ РЕШИШ. ЛЕКА НОЩ.

Прочете повторно бележката, но не можеше да повярва, че някой ще я остави да спи на терасата посред ноември.

Та дори кучето го пускаха да спи в пералното помещение.

Какво друго можеше да направи?

Да се върне в „Шътърс“? Бетина нали така или иначе я канеше да преспи там.

Студът обаче я пронизваше все по-дълбоко, хълбокът й пулсираше от болка, а с този си крак едва се беше довлякла дотук.

Няма начин да се върне пак чак до „Шътърс“.

Разви с въздишка спалния чувал и изу обувките си. После, както си беше по палто, плетена шапка и шал, се напъха в чувала и го придърпа плътно около себе си.

Протегна ръка в студа и успя да напипа сандвича в чинийката.

Загриза го, усети как студът взе да напуска тялото й и набързо го дояде.

Опъна се по гръб и пулсиращата болка в хълбока взе да я отпуска въпреки твърдата веранда. Тялото й се постопли, отдаде се на умората, изведнъж и дъсченият под на верандата престана да й се струва чак толкова твърд.

За предпочитане беше все пак пред още ходене в студа и мрака. И като остави последните хлебни трохички да се отронят от пръстите й, Сара се отпусна в обятията на съня.

Горе в тъмната й стая Тифани се захили при звука на входния звънец и зачака развълнувано да види дали родителите й наистина ще оставят Сара да спи цяла нощ навън.

Никога не беше виждала майка си толкова бясна, колкото след излизането на Сара от дома им малко преди вечеря. Толкова пищисана не беше дори оня път, когато Зак й отмъкна колата, за да се разкарват с Конър Уест, та се наложи да го прибира от полицейския участък в Моргантън.

А най-хубавото беше, че понеже Сара не се върна да се извини, майка й продължи да се помпа цяла вечер. Но въпреки всичкия й бяс, Тифани не можеше да повярва, че наистина ще я остави да спи навън. Сигурно ще я изчака да се понамръзне, но после ще я пусне и ще вземе да й крещи.

След звънеца се чу двукратно почукване, но Тифани знаеше, че колкото и да чука Сара, майка й вече си е легнала — или поне изчезна в голямата спалня в края на коридора, а баща й дремеше на дивана.

С тази разлика, че не дремеше, а спеше дълбок пиянски сън, от който никакви звънци и тропания не можеха да го извадят.