Джон Соул - Дом за разплата

Така че наистина нямаше кой да й отвори до сутринта.

Но после й мина гадната мисъл: Ами ако майка й свие и на нея й тоя номер?

Няма начин. Родителите й никога няма да стигнат дотам. Това със Сара Крейн е съвсем друга работа. Така или иначе са я взели само за да изкарат някой и друг долар покрай нея, а тя с това нейно поведение сама си го заслужи. Нека знае сега къде й е мястото в семейството.

Тоест, че няма място в него.

Изведнъж на Тифани й се прищя да види в действителност какво става, да се увери със собствените си две очи, та утре да разправя с пълни подробности случая из училище. Те и преди се подиграваха със Сара, ама сега, като чуят какво я е сполетяло — ще си изпокапят от смях.

Изсули се от леглото, наметна халата, който бе захвърлила върху стола пред бюрото си, и на бос крак се измъкна от стаята.

Прескочи скърцащото стъпало на стълбите — да не би баща й да не се е натаралянкал дотолкова и да се събуди — но той дори не помръдна, докато тя прекосяваше всекидневната.

Пепър си лежеше на леглото в пералното помещение, зарадва й се, стана и размаха опашка, а тя клекна и го погали, за да не вземе да заскимти или да се разлае.

Чак тогава надникна през стъклото на задната врата.

Сара беше в спалния чувал на Зак.

И лежеше на верандата.

С шапка на главата.

Идеално! Така й се пада.

Така че тази нощ поне ще се разполага сама в стаята си. Както и следва да бъде.

При което я осени нова мисъл.

Погали още веднъж Пепър по главата, после тихичко се върна в стаята си и за всеки случай заключи вратата.

Клекна пред скрина и измъкна долното чекмедже.

Това на Сара.

Флаконът с обезболяващите хапчета си беше там, където го беше оставила, когато взе няколко предната седмица. От тях изкара достатъчно пари за един нов пуловер, но сега й трябва и нова пола, с която да го комбинира.

Вече знаеше и на кого ще ги продаде: на Конър Уест, който миналата седмица купи едно и после питаше за още.

Е, сега разполага с още.

Затвори тихо чекмеджето, дръпна ципа на раницата си, сложи таблетките в комплекта с гримовете и го напъха на дъното на раницата.

Съблече халата, пъхна се в топлото легло и се намести върху удобния матрак, като не преставаше да си мисли как Сара зъзне, на верандата.

Каквото и да стане утре, днешната вечер беше минала забележително.

Хем Сара я няма, хем се сдоби с куп хапчета за продан на следващия ден.

Ник потропваше измръзналите си нозе и свиваше пръсти в оплетените от майка му ръкавици. Ако се движеше, нямаше да му е толкова студено, но си беше наумил да върви тази сутрин заедно със Сара до училище, та от двадесет минути висеше на най-близкия до къщата на Гарви ъгъл и хем се стараеше да не я изпуска изпод око, хем се държеше така, че никой да не усети какво прави. Единственото му постижение до момента беше това, че почти умираше от студ, а ако тя още се забави, щяха да закъснеят.

Може пък да е болна.

Или изобщо да не ходи този ден на училище.

Тифани и Зак бяха тръгнали преди десет минути и сигурно вече бяха стигнали до училищната сграда.

До топлата, уютна училищна сграда.

След като Конър Уест го подмина с колата си и му показа среден пръст, Ник погледна часовника си. Ще я изчака още една минута и тогава…

Тогава предната врата на Гарви се отвори и от нея излезе Сара, стиснала здраво парапета, за да слезе по трите стъпала пред верандата.

И пак тогава гласовете в главата на Ник — същите онези гласове, които гневно загълчаха заради средния пръст на Конър Уест преди секунда — внезапно млъкнаха, щом Сара го видя и му махна.

Ник се забърза към нея. Ако вземе чантата й, може би ще успеят да стигнат навреме. Но видът й изведнъж го порази. Приличаше на човек, който цяла нощ не е мигнал.

— Здрасти — каза. — Какво ти е?

— Добре съм — отвърна му, но по начина, по който гледаше в земята, Ник усети, че не му казва истината.

— Никак не ми изглеждаш добре — рече, но се усети как Сара би могла да възприеме думите му, изчерви се и затърси по-подходящи думи: — Искам да кажа, че изглеждаш великолепно… красива си даже, но…

Посегна към раницата й.

— Я ми я дай да я понося.

Сара се спря, колкото да я свали от раменете си.

— Не успях да се наспя.

— Защо? Какво стана? — не я оставяше на мира Ник.

Сара се поколеба, после сви безизразно рамене, а Ник й повярва точно толкова, колкото и на думите й, че била „добре“.

— Заключиха ме да спя навън — призна му най-накрая.