Джон Соул - Дом за разплата

Ако изобщо му беше останал такъв.

Ами ако го е загубил завинаги?

И времето беше загубило всякакъв смисъл за него, та Ник така и не чу как родителите му влязоха, но като усети допира на майчината си ръка, седна треперейки на леглото и се вкопчи в нея, а стоновете му повтаряха като ехо онези на съществата в главата му.

Тя го задържа в обятията си, взе да го люлее и след малко сълзите й се смесиха с неговите по бузите му.

Не усети как иглата се заби дълбоко в ръката му и почти не забеляза как съзнанието му взе бавно да се отдръпва. В един момент го обви тих мрак и той се отпусна в изтощен, необезпокояван от нищо сън.

Трябваше да я накарам да остане , мислеше си застаналата на входа на „Шътърс“ Бетина Филипс, загледана в отдалечаващата се бавно по автомобилната алея Сара. Не че не беше се опитала, но Сара Крейн отхвърли всичките й аргументи.

Бетина забеляза колко силно се разстрои Сара след като видя какво беше нарисувала. Взе да обяснява на момичето, че художникът невинаги знае какво се крие у него до мига, в който изображението не излезе наяве, но Сара погледна часовника и настоя да си ходи, независимо дали е разстроена или не.

Отказа и предложената й втора чаша чай, та дори и предложението на Бетина да я откара до тях. Поне по втория въпрос Бетина бе проявила разбиране: ако видеха Сара да слиза от колата на Бетина Филипс, приемните й родители кой знае как щяха да я накажат.

Та Сара си тръгна през зимната вечер по палтенце, което и за есенно време не беше достатъчно дебело, и сега, след като си замина, Бетина затвори тежката дъбова врата с усещане за нещо, което от дълго време не я беше спохождало. Чувството за самота.

В желанието си да се отърси от това си чувство, Бетина се върна в студиото и се взря наново в картината, която си стоеше на статива.

Кацна на стола пред статива и се зае да изучава как Сара беше съчетала светлосенките си така, че да изобрази пълен мрак. И как ъгъла на събиране на гредите по тавана на тъмната стая предаваше усещането за теснота.

Гредите…

Бетина се приведе леко напред и кривна глава.

Нещо в гредореда й се стори съвсем познато.

И усети как по гръбнака й пропълзя студ.

Сара бе нарисувала „Шътърс“ още през първия й учебен ден, без изобщо да беше виждала сградата. И то не в сегашния вид на старата резиденция, а такава, каквато е била при построяването й.

Дали днешната рисунка също не е изглед от дома й от някакво минало време? Възможно ли е подобна стая да е съществувала сред тези стени?

Не. Изключено, разбира се. И все пак…

Тези греди й бяха познати.

Бетина сне рисунката от статива и я отнесе в просторното преддверие. Взе да оглежда таваните и местата, където гредите им стигаха до стените, но почти веднага си даде сметка, че гредите на рисунката вървят перпендикулярно на тези.

Грабна първия попаднал й пуловер от закачалката във фоайето и почна да пали лампите по пътя си. Заслиза по стръмните стъпала от кухнята към студения зимник, който не се стопляше дори и посред най-горещите лета.

А днес й се стори още по-студен от всякога.

Плесенясалият въздух почваше да я души, но тя не му обърна внимание, а тръгна сред покритите мебели и старите кантонерки, съдържащи толкова подробности за миналото на рода й. Днес обаче не я интересуваше нищо друго, освен гредите над главата й. Оглеждаше най-старателно не само ъгъла, под който бяха прокарани, но и начина, по който бяха свързани една с друга.

Огромните греди, поддържали сградата в продължение на близо две столетия, още бяха яки, макар и побелели от старост и паяжини, и не бяха нито веднъж варосвани или измазвани.

Но нямаха и никакво съответствие с рисунката на Сара, която сякаш бе снета от оригиналните чертежи на сградата.

Това не изключваше вероятността мазето да има участъци, в които Бетина никога да не е влизала. Заемалите много място склад за въглища и котелното отдавна бяха премахнати и заменени с мазутна инсталация, която беше много по-компактна.

Но колко ли други части от зимника са били преустройвани през десетилетията, откакто са били положени основите?

И откъде ли да започне проучването си?

В далечния край на помещението, в което се намираше, бяха струпани стари мебели и древна машинария и не й позволяваха да стигне дори до верижките на редицата древни крушки, които някой някога в далечното минало бе провесил от напречните греди.

За да стигне до този край, щеше да й се наложи да премести тонове излишни вещи, осъдени на мрак от предишните поколения, а никак не й се щеше да се заравя из тях, без да е включила осветлението.