Джон Соул - Дом за разплата

А докато минаваха покрай всяка затворена врата, Сара беше убедена — абсолютно убедена — че знае точно как изглежда съответната стая. Дори музикалната, в която знаеше, че има не само роял, но и клавесин, на който някой — кой ли? — е изпълнявал Вивалди през едно пролетно утро.

Можеше да опише и всяка от спалните на горния етаж, включително и как е украсена.

Вдигна глава към кристалния полилей на близо седем метра над тях, после погледна сложните мотиви по мраморния под. Формата на кристалите и шарките по пода й бяха толкова познати, колкото и собственото й лице в огледалото.

В този момент през ребрата на стълбищния парапет подаде нос същият онзи черен лабрадор, който беше видяла предния път на алеята. Само че днес не излая.

— Това е Купър — каза Бетина. — На моменти е много дружелюбен, но невинаги.

Сякаш, за да потвърди думите й, Купър се оттегли и безшумно изчезна.

Бетина стигна до последния чифт големи плъзгащи се врати от лявата им страна и ги бутна настрана по жлебовете им.

— А това тук — обяви — е моето студио.

Сара усети как дъхът й секна в мига, в който Бетина запали осветлението в някогашната зимна градина. От пода чак до стъкления покрив, почти толкова висок, колкото онзи в преддверието, се издигаха стъклени стени. А Сара за частица от секундата я видя точно такава, каквато е била навремето — пълна с тропически растения, палми и фикуси в големи саксии, изобилие от цветя и зеленина, които иначе не биха могли да преживеят върмонтската зима. Но видението се скри и пред погледа й остана единствено протритият килим в единия край с диван, два фотьойла и масичка за кафе, подредени около монтираната на пода газова камина.

Навсякъде се виждаха книги с отбелязани страници, чаши за чай, скицници и плетени шалове.

Останалата част от помещението бе запълнена предимно с рисувателна маса, няколко статива и импровизирани етажерки от тухли и дъски, отрупани с бои, четки, моливи, книги и листа.

От прозорците едва се виждаше просторната обрасла ливада, стигаща чак долу до езерото, чиито води сребрееха в облачния сумрак.

И Сара усети, че принадлежи тъкмо на това място.

Тук — въпреки скапващата се фасада и буренясалата градина, отлепващите се тапети и избелялата тапицерия.

А не в дома на семейство Гарви, където иначе бе чисто и подредено и всяко нещо си беше на мястото.

Погледът й се отклони към един от стативите с нов лист плътна хартия, която сякаш чакаше някой да почне да рисува по нея.

Тя да рисува.

На поставката под статива лежеше парче въглен. Без да се замисли, Сара го взе и начерта тъмна вертикална линия.

Върховете на пръстите й изтръпнаха, тя остави чашата и направи втора черта.

Сърбежът се усили, премина от пръстите към китките и ръката й се задвижи все по-уверено. Сякаш водена от невидима сила, Сара се отпусна в топлия, приятен свят на вдъхновението.

— Браво, Сара — прошепна Бетина. — Продължавай. Остави го само да си се рисува.

Сара почти не я чуваше. Рисунката я погълна: тя бе въглена, тя бе и изображението. А тялото й беше просто проводника, по който образът се появяваше по свое желание върху хартията.

Всеки щрих като да бе предопределен. Все едно картината бе стояла скрита в хартията, в очакване някой да я разкрие пред света.

В един момент свърши.

Не остана нито един щрих за добавяне.

Сърбежът взе да изчезва, първо от пръстите и китките, после и от ръцете й. И най-накрая като да се отцеди в пода през нозете и ходилата й така, както мълнията потъва в земята. Схванатите й пръсти се отпуснаха и парчето въглен падна на пода.

Примига, напълно дезориентирана, все едно се събуждаше от някакъв сън.

И погледна да види какво беше нарисувала.

На статива беше изобразена нарисувана с въглен стая.

Тясна, тъмна стая, пълна със скелети.

Но скелетите бяха облечени, макар и само в парцали. Едни седяха, други лежаха, трети се бяха облегнали на стената.

В един от ъглите имаше купчина черепи.

Сара огледа и ръката си: пръстите й бяха почернели от въгления прах, докато бе размазвала сенките и линиите.

— Аз ли го нарисувах? — погледна въпросително тя към Бетина.

Бетина само кимна бавно.

Сара отстъпи от страховитото изображение.

— Не — прошепна, а ръцете й се разтрепериха не по-малко от гласа й. — Не може да съм била аз.

— Седни и си допий чая — каза Бетина. — Налага се да си поговорим.

Ник Дънигън заби поглед в идеално изпеченото пиле и заповяда на гласовете в главата му да млъкнат. Но колкото и да се напъваше да оглушее, знаеше, че е безполезно; бяха почнали да си шепнат още преди да слезе и макар че се мъчеше да не им обръща внимание, шумотевицата постепенно се усилваше и ангажираше все по-голяма част от вниманието му.