Джон Соул - Дом за разплата

Отри протеклия си от студа нос с парченцето хартиена салфетка, което напипа в джоба на палтото си, изкачи се по стълбището и натисна копчето на звънеца до огромната дъбова входна врата.

Някъде от вътрешността на къщата долетя самотен кучешки лай.

Секунди по-късно на вратата се появи и Бетина Филипс. — Сара — каза тихо, без никаква изненада в изражението или гласа. — Влизай.

Сара пристъпи в просторното фоайе и усети как мигновено я обгърна усещане за топлина, която прогони пропилия се в тялото й през дългото ходене студ. А заедно със студа изчезнаха и всичките й съмнения, притеснения и тревоги.

При следващата й крачка и самата къща като да се промени. Колкото и да си даваше сметка, че само така й се струва, светлината сякаш се усили и пламъците в огромното огнище в стената на величественото преддверие между фоайето и задната част на къщата като че лумнаха по-силно и взеха да отдават допълнителна топлина.

Бетина погледна към бързо чезнещата светлина навън, затвори вратата и впи очи в Сара:

— Добре ли си? Какво се е случило?

Гневът на Сара към приемното й семейство обаче най-неочаквано се изпари и тя се почувства за миг напълно дезориентирана. Защо всъщност се беше озовала тук? Каква сила я беше привлякла насам? Тръсна глава и усети как лицето й пламна от смущение. Дали пак да не си тръгне веднага?

Но желанието да остане надделя.

— Сега ще сложа чайника — каза Бетина. — А ти се съблечи.

Сара закачи шапката, шала и палтото на украсения отгоре с фино издялан бухал дебел дъбов дънер, който стоеше в самото начало на фоайето, и последва Бетина през просторната трапезария и през следващата по-малка стая с шкафове, съдържащи прашни кристални чаши в повече разновидности и размери, отколкото бе виждала другаде, освен в стъкларски магазин; накрая стигнаха в кухнята — поне шест пъти по-голяма от онази на Гарви и от кухничката във фермата им.

Бетина измъкна от шкафа над мивката порцеланов чайник, пусна вътре четири торбички чай и го напълни с вряща вода от огромната готварска печка с осем плочи, после кимна с глава по посока на масата, където вече чакаше чиния с нарязан бананов кекс.

— Явно нещо се е случило — каза. — Не вярвам просто ей така да си се вдигнала да дойдеш чак дотук.

— Разправяха, че баща ми щял да отиде в ада — отвърна Сара. — Не исках да се разкрещя насреща им, а не знаех и къде другаде да отида. — И млъкна за секунда. — А вие така добре се отнасяте с мен. — Сара наблюдаваше как Бетина слага чайника и две големи чаши на масата, и изведнъж усети, че цялото й тяло се разтрепери от усещането за нещо познато. Била е тук някога в миналото, седяла е на същия този стол и е яла парче бананов кекс от същата тази чиния с марка „Францискански порцелан“.

И е пила чай точно от тази синя чаша.

А като огледа и високия таван, изжулената дървена маса, която лесно би побрала дванадесет души, и старовремските шкафове с вълнисто старовремско стъкло покрай кухненските стени, усещането й за дежа вю 5, вместо да изчезне, се засили още повече. Имаше чувството, че се е хранила безброй пъти тъкмо на тази маса и е изчела поне сто книги, свита върху диванчето до страничната врата.

И че това е бил нейният дом.

Взе да рови из ума си да каже нещо — каквото и да било — което да не издаде странната й увереност, че е била тук — дори че е живяла тук — в миналото.

— С-с-сама ли живеете тук? — попита най-сетне. Бетина Филипс май изобщо не забеляза неволното й заекване на първата дума.

— Моят прапрадядо се е нанесъл тук, когато го назначили за първи управител на стария затвор. А когато го пенсионирали и тръгнали да закриват затвора, купил сградата от щатските власти. Самата аз израснах тук.

— Огромна къща.

— Да не ти разправям разходите за отоплението й пък колко са огромни — изви вежди Бетина. После взе чашата си и рече: — Ела да ти покажа студиото. Страшно ще ти хареса.

Сара тръгна подир Бетина обратно по пътя, по който бяха дошли, чак до огромната централна зала на сградата, по чиито стени имаше шест тежки махагонови врати.

— През зимата държа тези помещения плътно затворени — обясни Бетина на минаване към северната част на сградата. — Това е кабинетът на дядо ми, тази е към официалния салон с музикалната стая зад него. А там горе — и посочи извитата стълба към втория и третия етаж — има повече спални, отколкото можеш да си представиш, но само две тоалетни. А най-отгоре на третия етаж е балната зала. Изключително полезни помещения, не мислиш ли?