Джон Соул - Дом за разплата

Анджи спря пред залата за свиждания точно в 14:24.

— Ще дойда да те взема точно в четири — рече, без да удостои дори с поглед Сара. — И не желая да ми закъсняваш дори минутка.

Сара закуцука забързано към входа, попълни графите за посетителите и се присъедини към последната група чакащи да минат през металния детектор.

Успя все пак да влезе.

Но човекът, който се изправи да я посрещне в приличащата на пещера зала, отпървом й се стори непознат и за миг й мина мисълта, че баща й го няма. Убеди се, че е той, едва след като дойде съвсем наблизо. Само за седмица баща й беше успял да отслабне повече, отколкото й се струваше възможно. Бузите му бяха съвсем хлътнали, а кожата му беше придобила болезнено жълт цвят.

— Здравей, шушко — поздрави я и нещо проблесна за миг в уморените му очи.

На Сара й идеше да се хвърли в обятията му, да го гушне, да го утеши, но и един поглед към близкия надзирател й беше достатъчен да й подскаже, че най-добре ще е да си седи на отредения й пластмасов стол и само да го държи за ръка.

Но важното беше, че бе стигнала навреме; че гледаше баща си и самият той я виждаше, та въпреки студа, силното осветление и гадната обстановка й беше по-хубаво, отколкото в дома на Гарви.

— Как си? — попита я баща й. — Върви ли училището?

Сара нямаше никакво намерение да му споделя колко гадно е всичко в живота й, но усети, че той е успял да долови част от болката, която се съдържаше в погледа й. Опита се да свие с безразличие рамене:

— Ами, горе-долу всичко е наред. Е, не съвсем… Нова съм… куцам… мислят, че съм зубрачка.

Погледът на баща й моментално се изпълни с гняв:

— Че каква зубрачка си ти!

— Ти знаеш, че не съм — усмихна се плахо Сара, — знам го и аз. Въпросът е как да убедим в същото и останалото население на Уоруик.

Гневът в очите му сякаш поутихна.

— Как е семейството, в което те настаниха?

Сега пък какво трябваше да му отговори? Ако му се оплачеше колко отвратителни са, щеше само да му струпа допълнителни грижи на главата.

— Бива ги — рече. И понеже усети, че той е доловил колебанието й, добави и една изстискана насила усмивка. — Просто са по-различни от нас.

— Съжалявам…

— Няма проблем — прекъсна го и реши да му цитира една от любимите му собствени поговорки: — „Никога не знаеш как ще изфалцира топката животът.“ Ти нали все така казваш?

— Точно така — засмя се Ед Крейн.

— А ти как си? — помъчи се да смени темата Сара, та да не почне да я разпитва по-подробно за семейство Гарви. — Защо не се грижиш повече за себе си? Виждаш ми се измършавял.

— Е, сега вече все едно слушам майка ти — отвърна Ед. Но веселото пламъче в очите изведнъж угасна. — Добре съм. Само дето апетитът ми не е кой знае какъв. Тукашната храна не е като оная, дето с майка ти я готвехте.

— Насила я яж, ако трябва — посъветва го Сара и се улови, че повтаря думи, които майка й редовно й казваше. — След някоя и друга година ще излезеш оттук, аз ще завърша и пак ще се съберем заедно у дома, нали? Както едно време? Така че трябва да си силен, да издържиш дотогава.

— Ще устискам — рече Ед Крейн и изведнъж осъзна колко много премълчава Сара и как никога няма да го узнае, колкото и да я разпитва. Но след като тя е готова да издържи на нейното изпитание, и той ще стисне зъби. — Така че престани да се притесняваш за мен — добави. — И двамата ще се справим. — Стори му се, че Сара е готова да ревне, а това вече нямаше да понесе. Плачът й ще го довърши още тук, на място. — Как си с рисуването? — наклони се към нея и хвана и двете й ръце. — Имаш ли свестен учител по този предмет?

Сара се залови като удавник за въпроса му и преглътна готовите да бликнат сълзи.

— Страхотна е. Казва се госпожица Филипс. Обаче… — Прехапа си езика, но със закъснение.

— Обаче какво? — моментално попита баща й и килна глава по онзи си негов начин, който означаваше, че няма да миряса, докато не получи отговор.

Сара се опита да омаловажи нещата:

— Как да ти кажа… Гарви… хората, у които живея… нещо не я одобряват.

— Защо? — смръщи вежди Ед. — Какво й е?

Сара се подвоуми, но в крайна сметка реши, че няма смисъл поне тази истина да му спестява:

— И хората от черквата не я обичат. Мислят я за вещица.

Ед я погледна невярващо и по всичко си личеше, че не беше очаквал точно такъв отговор. А след като нейното изражение си остана непроменено, той изведнъж се изсмя на глас.

С онзи мощен, басов, гърмящ смях, който мигновено я върна към родния й дом и някогашния й живот.