Джон Соул - Дом за разплата

И ето че, както и в училище, всички до една пак впериха погледите си в нея.

Сара пое дълбоко въздух, зарече се да не им обръща внимание и се озърна да види дали Ник е дошъл.

Не го видя никъде в пълната с народ черква.

Но накъдето и да погледнеше, всички очи като че бяха насочени към нея.

И всички сякаш шушукаха по неин адрес, без да я изпускат от око.

Разпозна и неколцина свои учители, и преподавателя по физическо, дори и жената, която бе видяла да излиза с колата си от дома на Бетина Филипс.

Жената седеше до Конър Уест — един от приятелите на Зак.

Всички знаеха прекрасно коя е тя и искаха лично да я огледат.

Някои й се усмихнаха, но усмивките им бяха студени и не им пречеха да си шушукат помежду си.

Откъде е?

Коя е?

Приемното дете на Гарви.

Баща й убил човек.

И нея се опитал да убие.

След училище остава при Бетина Филипс в класната й стая.

— Изправѝ се — изсъска й Анджи. Сара се извърна напред и забоде очи в гърба на предната пейка.

Е, какво толкова — черква , рече си. Голяма работа.

Получило отнякъде невидим знак, цялото паство изведнъж се изправи и отвори сборниците с химните. Повтаряйки с леко закъснение действията им, и Сара се надигна, намери сборника и взе да отваря уста, все едно и тя участваше в последвалите две протяжни песнопения. Накрая пасторът се изкачи на малкия амвон високо над черкуващите се и заговори.

Сара се опита да схване думите му, но мисълта й неволно се връщаше към провинциалната черквичка, където сега бяха всичките й доскорошни приятелки, които пееха изпълнени с радост песни, полюляваха се усмихнати в ритъм и предвкусваха угощението след всяка неделна служба, на което всеки донасяше по нещо за ядене от дома.

Стомахът й се сви от носталгия.

Най-неочаквано гласът на преподобния Кийнър стана по-силен и рязък и той така тресна с ръка по амвона, че Сара подскочи на пейката, при все че седеше някъде към средата на черквата.

След което погледът му я прониза дълбоко:

— Сатаната е сред нас — обяви той. — Тук, в нашия Уоруик. И някои общуват с него…

— Не! — изрева паството.

— Но аз ви предупреждавам — провикна се свещеникът и насочи десния си показалец право в Сара, — да не сте посмели да имате нещо общо с онези, които са олицетворение на сатанинското зло.

Сара буквално се смали върху пейката.

— Дръжте се за всемогъщия Бог! — изкрещя пасторът.

— Амин! — отвърна му паството.

Пасторът остави думата да повиси във въздуха, после пое дълбоко дъх:

— Амин — промълви тихо, без да откъсва поглед от Сара.

Миг по-късно, който се стори на Сара цяла вечност, хорът се изправи и изпя заключителния химн, а пасторът загърби паството си от правоверни и слезе по витата стълбичка от амвона.

Сара вдигна яката на палтото да скрие пламналото си лице, макар да й се искаше цялата да се скрие някъде.

Но какво толкова е направила?

Защо точно нея сочеха и обвиняваха, че общува с дявола?

Отговорът й беше пределно ясен: защото Анджи Гарви беше съобщила шепнешком на проповедника за Бетина Филипс.

В този миг надигналото се възмущение взе да прогонва появилото се само преди миг смущение. Бетина Филипс й е приятелка — единственият й близък човек, ако не се смята Ник Дънигън.

И никой — дори и преподобният Кийнър — няма да промени този факт.

Сара седеше тихо на предната седалка на стария понтиак, който Анджи изкарваше на заден ход от двора. Часовникът на таблото показваше 14:07, а в залата за свиждане на затвора не пускаха да се влиза след 14:30. Не стигнеше ли дотогава, нямаше да види баща си.

— Стига си се въртяла — скастри я Анджи, като излезе на „Куейл Рън“ и подкара със скоростта на охлюв.

— Залата за свиждане затваря… — понечи да каже Сара, но Анджи я прекъсна:

— Знам, знам. В 14:30. Освен дето знам, че има хиляди начини да си прекарам по-добре неделния следобед вместо да те разкарвам напред-назад по пандизите. Отсега нататък можеш да вземаш автобуса.

Което не беше лоша идея, с тази уговорка, че разписанието на автобусите по този маршрут изобщо не й вършеше работа.

Вече го беше проверила.

— Освен това, млада госпожице, очаквам да видя само отлични бележки за срока — запали цигара Анджи. — Не е работа на една млада дама да кисне по затворите и ако не се учиш като хората, това ще е първата привилегия, която ще ти бъде отнета.

Сара упорито мълчеше, решена в никакъв случай да не даде на Анджи повод да обърне колата и да я върне у дома. Но прелитащият покрай тях пейзаж на отмиращата есен беше не по-малко мрачен от настроението й.