Джон Соул - Дом за разплата

— Здрасти — каза Конър.

И докато Ник се усети, се оказа наобиколен от Конър и двама негови приятели. Еуфорията от следобедните часове мигновено се изпари.

И той пак стана лудия Ник Дънигън.

— Значи лунатикът вече си има гадже, а? — изсмя се злобно Конър. — Как ли се чувства човек, след като е изклатил една саката, а?

Боби Фендлър почти се навря в лицето на Ник и гадно се нахили:

— Като ви гледахме на обяд, си викахме: „Тия що не си вземат стая в някой мотел?“

— Сега къде си тръгнал? Да търсиш терен за чукане ли? — обади се и Елиът Наш. — С оная, куцата?

Пробудените гласове в главата на Ник взеха шумно да се възмущават.

— Ще ни пуснеш ли да гледаме? — изнахалства Конър. — Щур купон ще стане: Ник Лунатика се мъчи да го навре на сакатото си гадже.

— Божичко, ще се издрайфам при самата мисъл — хвана се Елиът през корема и се преви, сякаш се канеше да повърне върху маратонките на Ник.

— И ще им се народят куп гърбави психопатчета, представяте ли си? — ръгна Конър Ник в гърдите.

Ник успя да замръзне на място. Още няколко минути и ще им писне и ще го оставят на мира.

Както винаги.

Но съвещанието в главата му надигна вой: бий ги, не им прощавай, тресни им по един, извади им очите, ритай ги, хапи ги, дери ги с нокти, ако трябва, ама ги остави паднали на улицата — да се гърчат от болка, да кървят и да умрат. Воят се засили дотам, че Ник очакваше главата му да се пръсне от болка, а и на зрението му стана нещо.

Вече едва виждаше Конър, Елиът и Боби.

— Млъкнете! — викна задавено Ник. — Млъкнете. Затрайте, моля ви се!

— Да си траем ли? — викна Конър и пак го ръгна в гръдния кош. — Кой си ти, че да ми кажеш да млъкна бе?

Някаква агония експлодира в мозъка на Ник и зрението му изведнъж се проясни.

Месото падаше на ивици от лицето на Конър, а кръвта се стичаше по врата му и капеше по земята.

Елиът избухна в пламъци, но викът от зейналата му уста се удави в гласовете на демоните в главата на Ник.

— Престанете! — викна Ник.

— Я млъквай бе, лузър такъв. — И Боби Фендлър силно блъсна Ник, за да подчертае думите си.

Сега вече от Боби се разхвърчаха цели парчета, носени от някакъв могъщ вятър, и провиснаха от голите клони на обезлистените дървета като окървавени декорации за Хелоуин.

Елиът Наш продължаваше да гори и плътта се топеше по костите му.

А езикът на Конър Уест висеше само на нещо като конец и припляскваше гротескно при всяка казана от него дума.

— Млъкнете! — изпищя Ник и така диво замахна, че тримата му мъчители се стреснаха и отстъпиха. — Оставете ме на мира! Не искам повече да ви виждам!

— Айде, споко бе — обади се Конър. — К’во толко сме ти направили?

Но в главата на Ник, готова да се пръсне от пищящите гласове, думите на Конър се изгубиха като кротко бълбукане, а ужасите, които виждаше, не престанаха дори когато стисна очи. Закри ушите си с ръце и взе бавно да се върти на място.

— Не! Не! Не! — въртенето му ставаше все по-шеметно, сякаш го тласкаше някаква невидима сила.

— Леле-лелеее! — прошепна Конър и дръпна Елиът Наш за лакътя. — Давай да изчезваме, че тоя май съвсем изперколяса.

— Откаченяк — добави Боби Фендлър, но не се сдържа и блъсна за последно въртящото се момче.

Ник изгуби равновесие и се строполи на тревата, а тримата му мъчители се отдръпнаха, озърнаха се да се убедят, че никой не ги е видял, после хукнаха да бягат.

Ник беше обхванал главата си с ръце и се молеше задавено, но и неговият глас потъваше моментално в какофонията на пищящите за отмъщение демони.

По някое време гласовете се поуспокоиха.

Ник седна, напипа в раницата плетената шапка и я нахлупи на главата си да стопли замръзналите си уши. С крайчеца на окото мярна няколко провиснали от клоните късове месо от Елиът Наш и за миг му се стори, че и в канавката пред трибуната все още се стича кръв.

Но в същото време виждаше и реално съществуващи неща. Току до футболното игрище се издигаха къщи, минаваше тротоарът, и само след няколко преки щеше да си е у дома.

Изправи се, отупа прахоляка и пясъка от панталона и пое към къщи.

Сара излезе от училището с толкова книги в раницата си, колкото не бе подозирала, че е в състояние да носи, спря се на тротоара и се огледа за Ник. Не че имаха някаква уговорка да се срещнат след часовете, пък и да я беше чакал, тя бе закъсняла заради срещата си с госпожица Филипс. Въпреки това й стана мъчно, че го нямаше; заболя я почти толкова, колкото и от хълбока, който я измъчваше на всяка крачка.