Джон Соул - Дом за разплата

Млъкна, а Сара изведнъж проумя какво точно иска да й каже Бетина Филипс: че когато тя е учела в това училище, тя е била обектът на всеобщия шепот и подигравки. И че когато Бетина е била на нейните години, най-вероятно Анджи и Мич са били сред учениците в столовата, които са й се присмивали за това, че не е съвсем като тях.

— Но най-хубавото от всичко, Сара — рече Бетина и придърпа един стол към противоположната страна на рисувателната маса, — е това, че тъкмо тези, които най-много сплетничат по мой адрес, винаги опират до мен, когато закъсат. Представяш ли си? Чукат потайно на задната врата да съм им гледала какво ги чака.

— Сериозно ли? — не вярваше на ушите си Сара.

— Най-сериозно — повтори Бетина. — А аз правя всичко по силите ми да не ги разочаровам. Държа се любезно с тях. Нареждам картите таро и се стремя да им кажа онова, което очакват да чуят и те си тръгват доволни. Понякога ме молят за билки, тъй като смятат, че правя някакви вълшебни отвари. Билките много често им помагат — но не защото са вълшебни, а понеже познавам лечебните им свойства.

— И Анджи Гарви ли е идвала? — прошепна Сара.

Бетина сви рамене:

— Никога не споменавам имена. Мисълта ми е, че не бива да вярваш на клюките. Ти си на четиринадесет и си по-умна от повечето тукашни деца. Така че каквото и да чуеш да се приказва за някого, прецени всички факти и сама реши какво да си мислиш за този човек.

— Да, но това не променя факта, че все пак трябва да живея у семейство Гарви — напомни й Сара.

— Абсолютно вярно — съгласи се Бетина. — И най-малко желая да ти причиня неприятности. Но и не ща да те изгубя като моя ученичка само заради някакви си там средновековни глупости. Нито ще се задоволя с това да правиш само минималното, колкото да преминеш по предмета ми. Според мен ти притежаваш многообещаващ талант и смятам, че съм в състояние да помогна да усъвършенстваш уменията си.

— Много ще ми е приятно — засмя се Сара.

— И на мен — рече Бетина и бутна назад стола си. — Но няма да успея, ако започнеш да се боиш от мен. Така че засега ти пожелавам приятна вечер. И довиждане до утре. — Учителката се върна при катедрата си и заприбира някакви ученически рисунки в папката си с ципа.

А Сара си взе раницата и пое към дома в много по-добро настроение, каквото отдавна не й се беше случвало.

Ник Дънигън беше влюбен.

Или, по-точно казано, беше убеден, че няма начин да не е влюбен. Че какво друго може да е, запита се на минаване през тежката врата на училището към на студа навън. Главата му като че беше празна, нещо го глождеше под лъжичката и само като се сетеше как седеше срещу Сара Крейн в столовата, сърцето му почваше да думка, а по физиономията му се размазваше усмивка, която сто на сто изглеждаше глупава.

Днес до обяд изобщо не беше имал представа що за нещо е това — любовта — но сега му стана ясно.

От нея на човек му става хубаво, иде му да затанцува и в същото време се чувства едно такова, особено.

Но най-вече му става ясно, че е намерил другиго, на когото може да се довери.

Комуто всичко може да каже. Абсолютно всичко.

И как можа така бързо да му се случи?

И защо, щом Сара Крейн се появеше, гласовете му млъкваха?

И пазеха пълно мълчание.

Невероятно, удивително, щастливо мълчание, сякаш тя и над тях упражняваше същото въздействие, каквото оказваше и на него. Та не посмяха и да гъкнат, като взе да й разправя за халюцинациите си.

Това само по себе си беше адски странно: досега беше споменавал за халюцинациите единствено на майка си и на лекарите. А ето че днес го сподели и със Сара Крейн, а тя изобщо не му се подигра.

Спря се на стълбите пред училището. Дали пък да не изчака Сара и да я изпрати до дома й. Ами ако тя не поиска да се прибират заедно? Ами ако вече е размислила върху онова, което й разправи по време на обеда, и е решила, че е откачен?

При тази ужасно гадна вероятност направо му се отщя да я чака.

Що за тъпа идея поначало? Откъде-накъде такова хубаво и добро момиче като Сара Крейн ще изпита към него такива чувства, каквито той изпитва към нея? Запрескача стъпалата през едно и щом стъпи на тротоара, свърна надясно и пресече футболното игрище по диагонал към дома си, а под подметките си чу хрущенето на почти замръзналата трева.

Но на минаване покрай трибуната в далечния край на игрището погледът му беше привлечен от нещо, което мръдна изпод седалките. И чу глас, от който стомахът му се сви.

Конър Уест.

Всичките номера на Конър минаваха, тъй като беше син на шефа на цялата уоруикска полиция, състояща се от трима помощник-шерифи, включително и баща му.