Джон Соул - Дом за разплата

— Нали може да ги опитам? Като малка много обичах червеи с питки от кал. — И без да дочака отговор, сложи в уста едно картофче, сдъвка го и го глътна. — Ммм, че сладко! Съвсем като пържени картофки са на вкус. Нищо, че имат вид на червеи.

— Но нали не са? — попита Ник.

— Изобщо не са — зарече се Сара. — Най-обикновени пържени картофи.

Ник пое дълбоко въздух, отхапа едно крайче, после взе хамбургера си и взе да го яде. В това време Сара най-после вкуси от макароните със сирене, но внезапно ги извади от устата си:

— Ти сигурен ли си, че тъкмо това не ти е заприличало на червеи?

Ник завъртя глава:

— Те винаги ми напомнят на бели червеи. — И изведнъж се захили: — Само дето може и да не са халюцинация.

Втренчила се в обяда, който очевидно щеше да остане недояден, Сара реши, че Ник Дънигън всъщност й харесва.

Поне повече, отколкото макароните със сирене.

Сара остана да седи безмълвно на мястото си в кабинета на госпожица Филипс и след като съучениците й излетяха в коридора.

Какво ли толкова е направила?

За какво я кара госпожица Филипс да остава след училище?

Какво ли е сгафила през изминалия ден? Та те изобщо не бяха работили; само слушаха беседата на госпожица Филипс за натюрмортите и как най-добрите били така старателно композирани, че изобщо нямали вид на композиция. Така че нямаше в какво Сара да е съгрешила, след като само си беше водила записки.

Когато останаха сами в стаята, учителката затвори голямата врата и приседна на ъгъла на масата. Сърцето на Сара щеше да изскочи.

Вещица.

Сети се за казаното от приемната й майка предната вечер и погледна към стъклото на вратата, за да се убеди, че Тифани и Зак не надничат оттам и няма да съобщят довечера на майка си, че Сара са я задържали след училище.

— Как ти се видя днешният урок? — попита госпожица Филипс. — При твоя талант сигурно ти се е сторил елементарна работа.

Сара сви рамене, но нищо не каза.

Учителката млъкна, намести се по-удобно върху масата и Сара изведнъж усети, че какъвто и да е поводът за разговора им, няма нищо общо с отминалия урок. А Бетина Филипс го потвърди със следващите си думи:

— Сара, притесних ли те, като тази сутрин ти предложих да те докарам до училище?

Сара усети как лицето й пламна, но завъртя глава.

— Какъв е проблемът тогава?

Сара прехвърли всички дошли й на ум отговори и изведнъж се сети за децата в столовата:

— Не предложихте да закарате някое друго дете — промълви. — Това, че ми е трудно да ходя, не значи, че имам нужда някой да ме кара. Ако другите видеха, че се качвам, после щяха да…

И млъкна. Ако почнеше да се оплаква от подигравките, току-виж госпожица Филипс отишла при директора, а той ще вземе да привика родителите на децата и тогава положението ще стане съвсем зле.

— Само това ли? — попита Бетина. — Сигурна ли си, че няма и друго?

Сара се поколеба, но в крайна сметка реши, че не вижда причина да не каже на госпожица Филипс самата истина, дори с риска да изкара приемната си майка… „тъпа“ беше първата дума, която й дойде на ум, но Сара моментално я отхвърли. Но пък и какво значение има впечатлението, което ще създаде за Анджи Гарви? Най-малко пък ще вземе да лъже какво е казала приемната й майка. Сара се прокашля и погледна Бетина право в очите:

— Приемната ми майка ми забрани да общувам с вас извън часовете по рисуване.

— Така и предполагах — усмихна се тъжно Бетина. — И ме нарече „вещица“, нали?

Сара се изчерви и бързо сведе очи, но кимна.

— Ти обаче нали не вярваш във вещици?

Сара не помнеше друг път да е водила толкова неудобен разговор.

— Май не — прошепна, забила поглед в масата пред себе си.

— Чудесно — рече Бетина. — Но е хубаво да сме си изяснили позициите. Ти си талантливо момиче и никак не ми се ще талантът ти да отиде на халос само заради онова, което се говори по мой адрес.

Сара вдигна очи и лицето, което видя, изобщо не беше лице на вещица, а най-нормално — с топли очи и мила усмивка. Как може изобщо да му дойде някому на ум да приказва такива неща за тази жена, каквито разправяха семейство Гарви. А Бетина Филипс като да прочете мисълта й и взе да отговаря на незададения й въпрос:

— Живея в една стара резиденция, „Шътърс“, която е видяла и по-добри времена — заразказва Бетина. — Много по-добри времена. И, естествено, днешните деца твърдят, че е обитавана от призраци. Което, разбира се, не е вярно, независимо, че е построена преди повече от сто и петдесет години и е била дом на сума ти поколения на рода ми. — Меката й усмивка се разля нашироко върху лицето й. — Но това, че съм живеела в обитавана от призраци къща, не е нищо. Била съм различна — И така произнесе думата, че от най-обикновено прилагателно я превърна в обидна. — Защото съм художничка — добави, а гласът й спадна толкова, сякаш заговорничеше. — Но и това не е най-страшното, а интересите ми към картите таро, астрологията и всякакви там религии, особено по-мистичните. Изучавала съм лечебните свойства на разни билки и съм ги отглеждала в градината си. Но най-много ги боли от това, че не ходя на черква, а в Уоруик това само по себе си е достатъчно, за да те сметнат за подозрителна. Не обядвам с разни дами, не участвам в правилните комисии, нито се занимавам с подходяща благотворителност. Обличам се така, както на мен ми харесва, и си гледам работата. И всичко това, както си щяла да установиш и без Анджи Гарви да ти го каже, ме прави различна. А пък аз съм си различна открай време, още откакто бях на твоята възраст.