Джон Соул - Дом за разплата

— Де да имах — отвърна Кейт и огледа стаята, която беше толкова разхвърляна, колкото я завари при предното си идване. — Исках само да видя как я кара Сара.

— В общи линии добре — сви рамене Анджи. — Искате ли да видите стаята й?

„Още един положителен признак“, рече си Кейт и кимна, после последва Анджи по стълбите. Повечето приемни родители — особено по-калпавите — не можеха да се нахвалят от питомците си. Свестните обаче си даваха сметка, че няма как нещата да потръгнат идеално, особено в самото начало, и Анджи Гарви очевидно беше от този сорт.

— Как й се отразяват всичките тези стъпала? — попита Кейт като стигнаха до горе.

— Трудно й е. Но не ще да ползва патериците и твърди, че нищо й нямало, така че я оставям да се тренира по тях и само гледам да не се препъне.

Анджи отвори вратата и Кейт влезе подире й в стаята на двете момичета.

И двете легла бяха оправени и всичко имаше подреден вид. Леглото до прозореца бе затрупано с плюшени играчки, а другото бе съвсем празно, само с будилник и лампа върху нощното шкафче — гледка, от която сърцето на Кейт се посви. Как не се сети да купи една плюшена животинка и за Сариното легло.

— Прекрасно — рече Кейт. — Далеч по-чисто от повечето тийнейджърски стаи, в които съм попадала.

— Двамата с Мич много държим на вътрешния ред — и спрямо нашите деца, и спрямо Сара.

— Тя как се разбира с Тифани и Зак?

— Горе-долу в рамките на очакваното — въздъхна Анджи. — На Тифани, естествено, никак не й е приятно, че трябва да дели стаята си, но ще свикне. Поне все още не са се хванали за косите.

— Споделяла ли е впечатленията си от училището?

— Струва ми се, че е малко поизостанала с материала — каза Анджи, — но тя е умно момиче и ще ги настигне бързо. — Тук Анджи направи кратка пауза. — По-скоро ме притеснява социалният й живот.

За пръв път, откакто бе влязла в дома на Гарви, Кейт усети как тревогата я прободе, но мигновено се досети за какво става дума:

— Заради крака й, предполагам.

— Отчасти, да — рече замислено Анджи. — Пък и тя самата е доста объркана. — И пусна слаба усмивка на Кейт. — Но пък иначе нямаше да е тук, нали така?

Кейт огледа наново голата Сарина половина от стаята и прехвърли наум думите на Анджи. Кейт изобщо не смяташе Сара за „объркана“, поне според официалното определение на службите за защита на детето. От друга страна обаче, отчиташе, че Сара е била откъсната насила не само от своя дом, но и от цялата й позната среда. Какво по-естествено от това да среща адаптационни проблеми. Но поне Анджи Гарви като че проявяваше разбиране към изживяванията на момичето.

— Постепенно ще свикне — увери я Анджи. — Още тази неделя ще я представим на цялата общност в черквата, а и цялото ни семейство е решено да я накараме да се чувства като една от нас. Не се притеснявайте. Голяма късметлийка ще е, ако не я задушим с нашата обич.

Кейт последва Анджи обратно надолу по стълбите и се похвали сама наум за добрия си избор при настаняването на Сара у семейство Гарви.

— И наминавайте при всяка възможност — рече Анджи на изпращане. — По което и да е време.

— Благодаря — каза Кейт. — Обикновено се обаждам предварително.

— Няма значение — засмя се сърдечно Анджи. — Повечето време съм си у дома.

Кейт й върна усмивката и се запъти към колата си.

Замисли се за миг дали да не се отбие покрай училището да се види лично със Сара, но се отказа. По-добре засега да остави нещата в ръцете на Анджи. Ще намери време по-нататък да се срещне насаме с момичето.

Уверила се, че всичките й страхове относно настаняването на Сара са били излишни, Кейт запали колата и пое пътя към дома си в Бърлингтън.

За момента бе затрупана с преписки и всяко ново настаняване й се удаваше все по-трудно и се оказваше все по-сложно от предишното. Сега, като знаеше, че Сара Крейн е щастлива и се приспособява добре, поне за нея нямаше да се притеснява.

Поне засега.

Сара Крейн напълни таблата си и се стегна да посрещне думите, които вече чуваше да се шепнат, и подигравателните погледи, които я проследиха как куцука в опашката в столовата. Плати с трите еднодоларови банкноти, дадени й сутринта от Анджи, макароните със сирене и миниатюрната чинийка с плодове, прибра си рестото, пое дълбоко въздух и се извърна с лице към претъпканата столова.

И пак, като вчера, като че всички столове в помещението бяха заети. С тази разлика, че днес раницата вече се изплъзваше надолу от раменете й и ако в следващите няколко секунди не намереше къде да остави таблата, раницата щеше да се плъзне по дясната й ръка, да я тресне по болния хълбок и да я повали на пода. Извърна се пак към касиерката, но мястото й вече беше заето от друг плащащ ученик.