Джон Соул - Дом за разплата

На Сара й се забранява да разговаря с единствения отнесъл се човешки с нея жител на Уоруик.

Лили Дънигън направи опит да се съсредоточи върху кръстословицата, докато мъжът й четеше вечерния вестник, но тишината в дома им я притесняваше.

Прекалено тихо беше.

И това й пречеше да се концентрира.

Освен всичко друго, Ник се бе явил на вечеря в необичайно повишено настроение. Изяде си всичко, което му сипа, после се скри в стаята си да си пише домашните.

Оттогава и гък не беше чула оттам.

Нищо чудно, че не можеше да се съсредоточи: обикновено по това време гласовете в главата му така пощуряваха, че той или се разреваваше, или почваше да блъска глава о стената — всичко, което можеше да ги заглуши. А ето, че тази вечер беше коренно различен.

Дали пък не са улучили най-после подходящото лекарство? И какво изобщо става? Предаде се и отмести кръстословицата:

— Отивам да видя Ник.

Шеп Дънигън почти не вдигна поглед от вестника си:

— Никога няма да стане нормален, ако не започнеш да се държиш с него като с нормално дете.

— Само да го погледна какво прави.

Шеп въздъхна тежко и се зае да прегъва вестника на нова страница.

Лили се качи тихо по стълбите и почука на вратата на Ник.

— Влез! — обади се той отвътре.

Лили отвори и надникна. Ник седеше на бюрото си и пишеше в някаква тетрадка, захваната със спирала.

— По какво учиш?

— По химия — рече Ник. Дописа нещо върху листа и остави химикалката. — Свърших.

— Ама съвсем ли? — влезе в стаята и поседна плахо на ръба на леглото му. Колкото и да се беше молила някой ден да види Ник да се държи така нормално, някак си не можеше да повярва, че пред очите й е един нормален тийнейджър, чийто най-голям проблем е размерът на домашното.

— Не, за жалост — отвърна Ник, пъхна дебелия учебник по химия в раницата и извади опърпана книжка в джобен формат. — Тепърва трябва да пиша реферат по тоя роман.

Лили се подвоуми дали да не го остави на мира, но въпросът изскочи някак от само себе си от устата й:

— Гласовете няма ли ги тази вечер?

Ник извъртя стола така, че да я погледне в очите:

— Най-странното е, че съвсем ме оставиха на мира.

— Ама наистина ли? Значи сме налучкали най-после точната доза от точното лекарство!

Ник сви рамене и отклони погледа си.

Очевидно криеше нещо от нея.

— Какво има, Ник?

— Нищо. — Ник взе да се върти насам-натам на стола си — нервен тик, който й подсказа, че я лъже.

— Има нещо. — Пресегна се и хвана стола да спре да се върти. — Да не би да вземаш и някакво друго лекарство?

— Не — рече, но все още избягваше да срещне погледа й.

— Какво тогава?

Ник се поколеба, но най-после отрони с озадачен поглед:

— Стана една странна работа.

Лили се стегна, готова да чуе и най-лошото.

— Появи се едно момиче.

Момиче ли? Всичко друго беше очаквала да чуе, но не и това.

— Момиче? — повтори. — Запознал си се с някакво момиче?

— Е, не съм се запознал съвсем. Отскоро е тук. Живее у Гарви. Казва се Сара Крейн.

И Лили беше чула, че Анджи Гарви е поела приемно дете.

— И кое му е странното?

Ник отново се подвоуми и Лили се уплаши да не би да млъкне окончателно. Той обаче взе, че се захили:

— Ами, щом тя се появи, гласовете млъкват.

Лили изпусна дъха, който неусетно бе задържала.

— В какъв смисъл „млъкват“?

— В буквалния. При появата й престават да ми крещят.

— За мен това не е странно, а по-скоро чудесно — обяви Лили. — Какво друго ще ми кажеш за нея?

— Нищо не мога да ти кажа — погледна я Ник. — Още не съм се запознал с нея.

— Е, щом на теб ти е по-добре, и на мен ми е по-добре — стана Лили. — Така че вземи да се запознаете, окей?

Надвеси се и го целуна по темето:

— Оставям те да си пишеш домашните.

— Окей. Лека нощ.

Лили се върна във всекидневната, взе кръстословицата, но сега не тишината, а огромната новопоявила се надежда й пречеше да се съсредоточи.

— Разбра ли? — рече на Шеп и пак заряза кръстословицата.

— Кое? — погледна я с безразличие Шеп.

— Ник е срещнал някакво момиче.

Шеп свали вестника и я изгледа продължително.

— Но не това е важното. Най-хубавото е, че в нейно присъствие гласовете му замлъквали.

При невярващия вид на Шеп Лили си позволи най-после, след толкова дълго време, да се засмее.

— Будалкаш ли ме?

Лили само завъртя глава.

— И как се казва?

— Сара Крейн. Току-що постъпила в училището им.

По лицето на Шеп пробяга сянка. След секунда мълчание бащата се изправи.