Джон Соул - Дом за разплата

Сега, след като листопадът бе оголил огромните дървета, Бетина установи, че сложният силует на разбития на различни нива покрив в Сарината рисунка съответстваше напълно на истинския — на старата къща. И прозорците се падаха на едно и също място, а като видя различната дърворезба по двойната входна врата, Бетина усети как по ръцете й полазиха тръпки, които не се дължаха на мразовития ноемврийски въздух.

И все пак й се струваше невъзможно: ами ако на тази отслабваща светлина само си въобразява, че намира прилики? Прибра се през двойната входна врата, тръгна да пресича фоайето на път към зимната градина и в този момент чу тихия вой на Роки.

Спря се и видя шарения териер с неустановено потекло — донесен още като бебе от гората от един от котараците — да клечи пред вратата на някогашния кабинет на дядо й. Кучето беше извъртяло така главата си, че да я вижда.

Понечи да продължи към зимната градина, но Роки излая — само веднъж, както правеше винаги, когато държеше на своето. А в случая очевидно държеше да влезе в дядовия й кабинет.

— Добре де, добре — измърмори Бетина. — Ама и аз съм една мека Мария.

Роки я посрещна с радостно развъртяна опашка и щом вратата се отвори, се шмугна през нея.

Вътре още ухаеше на бренди и пури.

Пълните с книги библиотечни секции по всички стени, кожените фотьойли и огромното бюро я накараха да се почувства пак като малко момиченце. А в стаята все още се усещаше не само духът на дядо й, но и духовете на бащата и дядото на самия Харолд Филипс. В това време Роки душеше двойната врата на шкафа под едната от библиотеките. Любопитството на Бетина надделя и тя не можа да се сдържи да не коленичи и да не ги отвори.

Вътре по стелажите бяха наредени албуми със снимки, подвързани в еднаква тъмна кожа. Бетина извади първия, отнесе го до бюрото, запали настолната лампа и го отвори, а кучето се сви в нозете й. Първите няколко черни страници съдържаха пожълтели изрезки от вестник „Уоруик Сентинел“, в които се съобщаваше, че Бун Филипс бил назначен за управител на Института за психичноболни престъпници „Шътърс Лейк“, последвани от официални снимки на прапрадядо й на средна възраст, а по-нататък — от негови снимки пред онова, което местните жители наричаха „някогашния приют“.

След някоя и друга страница Бетина стигна до онова, което търсеше: тонирана в сепия фотография на Бун Филипс пред вратата на „Шътърс“ — такава, каквато е била, когато се е нанесъл.

А в средата на кръглата автомобилна алея стърчеше фиданката на сегашния огромен клен.

Снимката бе направена откъм западната част на алеята и се виждаше, че от тази страна на сградата не е имало пристройка за прислугата. Откъм източната страна е възможно да е имало конюшня, но тя нямаше как да се види от този ъгъл, а и нищо не подсказваше да е имало път за нататък.

С една дума, и пристройката за прислугата, а вероятно и конюшнята, са били добавени впоследствие.

Бетина измъкна внимателно снимката от фотоъглите, които я прикрепяха към страницата, и я постави на бюрото на дядо си, редом с рисунката на ученичката.

Сара беше изобразила дори и фиданката.

Студ пролази по гръбнака на Бетина.

Огромните кепенци, защитавали някога чупливите прозорци и обитателите на старата каменна сграда от нахлуващите през езерото зимни североизточни ветрове, в днешно време бяха провиснали от пантите си. Все още обаче бяха използваеми и Бетина ги затваряше понякога при особено силен вятър.

Но както на снимката, така и на рисунката кепенците бяха строго подредени в една линия.

Нови.

И на рисунката, и на снимката входната врата беше една и съща, но различна от сегашната, сменена от майката на Бетина още преди да я роди.

И неизвестно как, куцата новодошла в Уоруик се беше сдобила най-неочаквано с изображение на Бетининия дом и го бе нарисувала по време на час, но не такъв, какъвто беше сега, а както е изглеждал, когато е бил съвсем нов.

Бетина неволно потри настръхналите си ръце и се извърна към Роки, който вече седеше кротко на прага и я гледаше с кротките си кафяви очи:

— Ти как мислиш?

Кучето само я погледна за още миг, после бавно се затича нанякъде, вероятно да търси котарака, който, откакто се помнеше, го беше осиновил.

— И мен ме плаши — сподели тихо Бетина с вече празната стая. Пресегна се да изгаси настолната лампа и огледа за последно както снимката, така и необяснимата рисунка.

За работата си Сара Крейн щеше да получи отлична оценка.