Джон Соул - Дом за разплата

Сара затвори очи и в паметта й изплува образът на огромната къща от кошмарите й. С тази разлика, че днес, седнала пред празния лист, си представяше елементите й далеч по-подробно, отколкото насън. Иззидана беше от камък, с островръх покрив, и Сара се опита да си представи сенките, които покривът хвърляше под лъчите на утринното слънце.

Освен това се намираше доста по-далеч от нея, отколкото в сънищата — на около стотина метра от югоизточния й ъгъл… Отвори очи, примига от силното луминесцентно осветление и избра от кутията на масата среднокафяв маслен пастел.

Ръката й се впусна да рисува.

Само след няколко минути усети някого зад гърба си и като се извърна, установи, че учителката я наблюдава как рисува. А като видя колко трудно й е на Сара да премести стола си, жената клекна, та главите им се оказаха на едно ниво.

— Здравей — каза тихо. — Добре дошла в кабинета по рисуване. Казвам се госпожица Филипс.

Сара видя насреща си чифт добри сини очи върху лице обрамчено от светлокестеняви коси, които се спускаха право надолу по гърба на жената. Беше облечена точно така, както се предполага да е облечена една художничка: дълга пола, блуза на пъстри шарки и лилаво кадифено елече. Точно така, както щеше да се облича и Сара, ако не се беше родила в някаква си ферма.

— Здравейте — рече, усещайки инстинктивно, че Бетина Филипс й харесва.

— Много добре се справяш — прошепна госпожица Филипс и чукна с показалец по листа на Сара. — Продължавай в същия дух. — После се изправи и продължи да навестява всеки ученик поотделно и тихичко да раздава съвети или похвали.

Сара отново се зае с рисунката, но споменът за топлия поглед в очите на госпожица Филипс не й позволяваше да се съсредоточи.

Напъна се пак да си представи къщата, да си спомни алеята, която водеше от обръщалото за автомобили до двойната входна врата, но след разговора с учителката образът нещо й се губеше. Огледа се и видя, че госпожица Филипс се е надвесила над рисунката на друг ученик, учителката като да усети погледа й, вдигна очи и й се усмихна.

Топлина изби по лицето на Сара, тя пак се зае с рисунката, но този път образът на старата каменна сграда изплава съвсем ясно в съзнанието й. Сара бързо нахвърли очертанията на големите кепенци по фасадата и страничната стена, ръката й взе да прехвърля все по-бързо върху хартията онова, което виждаше в съзнанието си, и тя загуби представа за време.

Щом би звънецът, всички останали се юрнаха да си събират вещите, за да се махнат по-скоро от този кабинет.

— Не забравяйте да надпишете работите си — помъчи се да надвика шума госпожица Филипс. — И да приберете пастелите в шкафа.

Сара изчака всички да излязат и чак тогава вдигна раницата си от пода, постави я върху чина и използвайки масата за опора, бавно се изправи на крака.

— Очевидно притежаваш голям талант — каза госпожица Филипс без изобщо да обърне видимо внимание на това колко трудно стана от стола си Сара. — Но сигурно не го чуваш за пръв път, нали? — И се усмихна на момичето без ни най-малкия намек за съжаление.

— Просто обичам да рисувам — отговори Сара, написа името си и предаде листа на учителката. — Рисувам най-вече хора, но и днес ми беше много приятно.

Бетина Филипс оглади листа върху масата:

— Позната ли ти е тази сграда?

— Не — отвърна Сара. — Просто си я представих.

— Сериозно? Изцяло плод на въображението ти, така ли?

Сара кимна и взе да си слага раницата.

Госпожица Филипс постави рисунката върху останалите на катедрата, пресегна се и повдигна отдолу раницата на Сара, помагайки й помогне да напъха ръцете си в презрамките.

— Благодаря — каза Сара и намести раницата да разпредели равномерно теглото.

— Радвам се, че ще учиш рисуване — рече Бетина. — Много добре ще се справиш.

Сара погледна още веднъж учителката и усети прилив на топлота по цялото си тяло.

Изведнъж седмият час по рисуване стана любимия й предмет.

Бетина Филипс свърна с очукания си мини купър по издълбаната на коловози автомобилна алея и мина през ненужно натруфените порти от ковано желязо, провиснали от двете някогашни горди гранитни колони, така обрасли с мъх и лишеи, че издълбаният при създаването им декоративен надпис отдавна вече не можеше да се прочете. Бетина отбеляза стареенето им с дълбока прочувствена въздишка, превключи на по-долна предавка и даде газ по дългата дъговидна алея към родната си къща.

Когато беше малка, през почти половин година използваха градинар със задачата да поддържа просторния двор на старата резиденция според точните изисквания на дядо й, но след като старецът се спомина, градинарят беше първият съкратен разход, макар и далеч не последният. Оттогава „Шътърс“ („Кепенците“), както викаха на дома им открай време, взе да запада все повече с всяка изминала година. Бетина правеше всичко по силите й да запази външния й вид, но скромната й заплата едва стигаше да покрие разходите по отоплението през зимите — и то при условие, че с настъпването на най-късите и най-студени дни тя се свиваше единствено в кухнята и студиото си и оставяше останалата част от дома да замръзне.