Джон Соул - Дом за разплата

— Само дойде тук с намерението да крадеш от млякото, а?

— Да крада ли? Не, аз…

Той дръпна чашата от ръката й.

— Млякото струва пари, а Анджи планира внимателно всички разходи. Това мляко е предназначено за нещо и излишни количества няма.

Лицето на Сара пламна:

— Из-из-извинявай. Не знаех.

— Ако си жадна, пий вода — изсипа Гарви млякото обратно в картонената кутия и извади една бира от хладилника, преди да го затвори. — Тя е и по-полезна.

Отвинти капачката на бутилката и отпи яка глътка, без да изпуска Сара от погледа си.

Тя скръсти ръце и съжали, че не си беше облякла халата.

— Бягай да лягаш — нареди Мич.

Биреният му дъх моментално я подсети за онази отвратителна последна нощ във фермата, когато баща й бе взел да отваря бирите една след друга, и на Сара й се прииска да се махне колкото се може по-далеч от Мич Гарви.

Промъкна се покрай него през кухненската врата, но той я последва през всекидневната и застана в основата на стълбището да я гледа как прави една болезнена крачка подир друга към горния етаж.

Стаята й се стори дори по-задушна и по-гореща, отколкото при събуждането й от съня, но беше изключено да остави вратата отворена, особено като се сетеше как приемният й баща наблюдаваше преди малко борбата й със стъпалата. Цяла нощ да не мигнеше и да отидеше на първия си учебен ден скапана от безсъние все пак беше за предпочитане пред това Мич Гарви да я гледа как спи.

Изведнъж се сети, че има болкоуспокояващи хапчета. Цели две седмици не беше прибягвала до тях, тъй като й действаха приспиващо.

Но на нея точно това й трябваше в момента.

Погледна към неподвижната Тифани върху леглото до прозореца, после бавно измъкна най-долното чекмедже на скрина и прокара капсулата с чаша вода от банята. Легна си тихичко с надеждата лекарството да й осигури достатъчно сън, че да изкара първия си учебен ден, дръпна завивките до под брадичката си и полека-лека заспа.

Тифани изчака Сара да задиша дълбоко и равномерно, после се изсули от леглото си, издърпа Сариното чекмедже от скрина и намери опипом пластмасовия флакон с таблетките. Измъкна от нощното си шкафче малкото си фенерче и огледа етикета. Наименованието на лекарството й беше непознато, но й беше достатъчно да види червената лепенка с предупреждението, че може да доведе до пристрастяване.

Каквото и да съдържаха тези таблетки, все щеше да се намери из училището някой мераклия да ги купи. Ако успее да запомни името на лекарството, може и да го провери в интернет, но това не беше толкова съществено. Винаги ще си намери купувач за нещо, което става за надрусване.

Изтръска шест таблетки, върна флакона на място, скри ги в джобчето на раницата си, дръпна ципа и се върна в леглото.

Утре, след училище, ще проведе шопинг-експедиция.

Сара седеше на предната редица в часа по биология и се мъчеше да потисне плача, който й идеше отвътре. Не заради болката в крака и хълбока — с тях беше привикнала дотам, че повечето време не им обръщаше внимание. Но нямаше как да пренебрегне всички тези вперени в нея погледи и разменяните шепнешком коментари.

От които самата тя беше напълно изключена.

А това беше само третият учебен час.

У дома ходеше с най-голямо удоволствие на училище. Ученето й вървеше, всички й бяха приятели и изобщо това бе най-хубавата част от деня й.

Тук, напротив: попаднала в междучасието в ученическия порой по коридорите на уоруикската гимназия, едва успя да открие къде й е гардеробчето и в коя класна стая трябва да отиде.

Старото й училище имаше само един етаж и беше много по-малко.

Тук вече беше се качила и слязла цели четири пъти по широкото мраморно стълбище в средата на сградата. На всичко отгоре или на нищо не я бяха учили в старото й училище, или тя нищо не беше възприела, тъй като от сутринта не беше разбрала и една дума от онова, което учителите разправяха.

Най-гадното обаче беше, че си нямаше нито едно приятелче.

Очаквала бе да я възприемат като новодошла.

Но не беше очаквала да попадне в ролята на „онуй смахнатото, сакатото“.

С баща-убиец в съседния затвор.

Който при това и нея прегазил.

Щото искал и нея да я убие.

От сутринта беше дочувала такива приказки, от откъслечните разговори на подминаващите я ученици, от пробождащите им очи, от бързо извърнатите погледи, щом срещнеха нейния.

Та сега й идеше да ревне, само че каква полза щеше да има?

Никаква. Дори още по-лошо щеше да стане. Захапа възглавничката на палеца си, за да не се разплаче и тъкмо се накани да слуша какво говори учителката, звънецът би и тя погледна малкото листче с програмата, което сутринта й бяха дали от канцеларията.