Джон Соул - Дом за разплата

Изгаси нощната лампа.

И пак се замисли за баща си.

Щом той ще издържи следващите четири години, ще ги изтърпи и тя.

И не само това, ами ще ги понесе и без помощта на патериците, които стояха долу зад външната врата, в случай че й потрябват, и без ни най-малко да се оплаква.

А утрешният ден няма начин да не е по-хубав, рече си.

Баща й се усмихваше — тъжно, с посивяло и издълбано от бръчки лице. По същия начин й се беше усмихнал и по време на погребението на майка й. Само че сега не бяха на гробищата, а на някакво друго място. Озърна се, но от обгърналата я влажна сива мъгла нищо не можа да види.

Постепенно обаче мъглата взе да се вдига и Сара осъзна къде се намира.

В огромната сграда, която и друг път й се беше присънвала — дето хем беше празна, хем населена; изпълнена с гласове, които не можеше да чуе, и с хора, които не можеше да види.

С тази разлика, че този път не беше сама, а с баща си и с още някой.

Майка й?

Извърна се, но не успя нищо да различи сред обградилите я сенки. А когато пак погледна към баща си, той вече се отдалечаваше от нея. Идеше й да изплаче, да протегне ръка, та да го върне, но тъкмо да го докосне — се случи нещо друго и…

Сара се събуди с буца в гърлото.

Присънилото й се беше толкова реалистично, че сълзите, които се бе мъчила да спре насън, сега се стичаха от ъгълчетата на очите й.

Обърса ги с ръкава на нощницата, пое два пъти дълбоко въздух и се опита да успокои сърцебиенето си.

После се напъна да се сети как точно беше завършил сънят — кое точно я беше стреснало да се пробуди.

На другото легло, до затворения прозорец, дишаше равномерно Тифани.

Вратата на стаята беше затворена, вътре беше горещо и задушно и изведнъж на Сара й се стори, че се задушава. Отметна юргана, но и това не помогна — не й беше горещо на самото тяло, но кислородът в стаята не й стигаше и не успяваше да глътне достатъчно въздух.

Изпитваше нужда да разкваси гърлото си.

Дали да не отиде до банята и да си налее чаша вода? Ами ако събуди някого? Или ако налети на Зак или на госпожа Гарви?

Я по-добре да не му обръща внимание, да отпусне глава върху възглавницата и да се помъчи пак да заспи.

Но заспи ли, пак ще попадне в онзи ужасен сън.

Коремът й изкъркори.

Сега, ако си беше във фермата, щеше да си налее чаша мляко, да запали нощната лампа и да почете известно време.

А ако и майка й случайно беше будна — нещо, което много често се случваше през последните й няколко месеца — щяха да се гушнат под одеялото на дивана и да си побъбрят. Ей така, за каквото им дойдеше на ум.

Просто да си приказват.

Изведнъж така й домъчня за майка й, че окончателно се разсъни. Стъпи плахо на пода върху болния си крак да види как ще го понесе. Наболваше я, но не й пречеше да ходи. Нахлузи чехлите и тихичко се измъкна от стаята.

Дори на горната стълбищна площадка въздухът беше по-свеж от онзи в стаята. Ще вземе да предложи утре на Тифани да спят на отворена врата. Или на отворен прозорец. У дома винаги спяха на отворени прозорци, дори посред зима.

От горната площадка стълбището й се стори по-стръмно и по-дълго, отколкото като го изкачваше предната вечер. Ами ако се спъне? Ако се строполи чак долу със счупен крак — и то здравия? Не бива. Няма да го допусне. Стегна се и бавно заслиза към кухнята. Пепър се надигна от леглото си в ъгъла на дрешника, протегна се и дотича да я оближе по глезените.

Пазейки пълна тишина, Сара си наля чаша мляко. Прииска й се да го сложи за секунди в микровълновата фурна, но при тази мъртва тишина в цялата къща неминуемо щеше да събуди някого.

Открехна кухненския прозорец и взе да отпива от студеното мляко, а студът на идещия отвън въздух я галеше по зачервените бузи.

Внезапно кухнята се окъпа в светлина и като се обърна, видя застаналия на вратата по долни гащи Мич Гарви да се чеше по корема.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Сля-сля-слязох само за чаша мляко — изпелтечи Сара. Погледът й шареше навсякъде, освен към почти голия й приемен баща.

— Отивай веднага да си лягаш!

Сара установи с ужас, че пръстът му сочи към дрешника и видя как Пепър с подвита опашка се примъкна към купчината си стари пешкири. Отървал се от кучето, Мич се пресегна покрай нея и затвори прозореца:

— Ти какво си мислиш? Че съм толкова богат, та цялата планета ли да отоплявам? Ноември месец е, ако не си разбрала досега.

— Извинявай — сви се колкото се можеше по-далеч от него Сара. — От горещината не можех да заспя и само…