Джон Соул - Дом за разплата

Явно момичето се кани да остане по за дълго.

Току-виж и я записали в тяхното училище.

И може би — все някога — ще могат да станат приятели. Знаеше, че не бива да си мисли за такива неща, но умът му се изпълни със спомени за това колко му се бяха подигравали, и сега, като гледаше как момичето куцука болезнено по тротоара, се даде сметка, че същите деца, които открай време не го допускаха сред себе си, сега ще изолират и това момиче.

Отсега си ги представяше как си шушукат помежду си, как я сочат с пръст и се надсмиват на походката й.

Но ако той се държи добре с нея… ако се опита да се сприятели… може пък тя да не го отблъсне като останалите деца.

Погледът му още не се беше откъснал от нея, когато тя се извърна внезапно на верандата, като да му беше прочела мислите. Очите им се срещнаха за миг, после Ник наведе глава и се отдалечи забързано, засрамил се от собствената си надежда другите деца да са толкова лоши с нея, че тя да се принуди да се сприятели с него.

Но още преди да стигне у дома, гласовете взеха да протестират. Само че сега бяха някак си по-други. Престанаха да му нашепват да върши онези ужасни неща, за които мразеше дори да си помисли, а като че ли зовяха за помощ.

Убедени, че това момиче ще може да им помогне.

Нима е възможно? Разбира се, че не е! Та те са само някакви си гласове!

Не че са реални. Няма начин да са.

Ами ако се заблуждава?

Пряко цялата си воля, Ник се извърна да хвърли последен поглед към къщата на Гарви, преди да свие зад ъгъла. Момичето го нямаше; скрило се беше вътре, а ключалката на ветроустойчивата врата още потракваше и матовият й плексиглас не беше спрял да трепти.

И точно в този миг в главата му изпищя нов глас, по-силен от останалите. В същото време пред дома на Гарви премина огромна червена ивица.

Ник примига, тръсна глава и отмести погледа си, да заличи халюцинацията.

Но когато пак погледна, ивицата още си беше на мястото. Огромна червена ивица, минаваща през цялата фасада на сградата.

Ивица с цвят на истинска кръв.

— Ето тук ще спиш — обяви Анджи Гарви и отвори вратата на една от спалните на горния етаж, после се отмести да пропусне Сара да влезе първа. — Моята Тифани е само с няколко месеца по-голяма от теб и с нетърпение чака да имате обща стая.

Хълбокът я болеше от качването по стълбите, но Сара успя да прикрие болката. Там обаче моменталното усещане за вледеняващ гняв опроверга току-що казаното от приемната й майка.

Нещата на Тифани бяха преместени изцяло в едната половина на стаята, и то — очевидно набързо, сякаш в последната възможна минута. По стените около леглото на Тифани висяха прикрепени с лепенки плакати с рок звезди, а самото легло бе отрупано с повече плюшени играчки и възглавници, отколкото можеше да побере; едно мече лежеше по лице на пода до леглото и ако хълбокът не я болеше толкова, Сара щеше да се наведе и да го върне на мястото му. Второто — Сариното — легло обаче бе само по гол матрак, незастлано, а стената зад него — абсолютно оголена; на места заедно с лепенките беше заминала и част от боята; крайчетата на други лепенки бяха останали да висят, лишени от плакатите, които доскоро бяха прикрепяли.

Някой — вероятно Тифани — беше набутал свалените от стената плакати зад скрина, а Сара успя да си представи разправията с Тифани, след като майка й я е накарала да направи място за новото приемно момиче.

Ядът на Тифани така витаеше из стаята, че Сара чак потръпна въпреки прогарящата болка в хълбока. Е, като се опознаят, Тифани може да се окаже не чак толкова лоша.

Пък и кой не би се вбесил, ако го накарат да преотстъпи половината си стая на някоя напълно непозната?

Анджи остави куфара й на пода:

— Банята е отсреща, през коридора, а втората лавица в шкафчето съм я освободила специално за теб. — Усмихна се, но Сара усети, че никак не й е лесно. — Хайде сега да те оставя да си извадиш нещата. Тифани и Зак всеки момент ще се приберат.

Сара кимна. Анджи излезе и затвори вратата след себе си. В мига, в който остана сама, Сара се приближи към леглото с единственото желание да се тръшне отгоре му и да се нареве.

С което нищо няма да променя , напомни си, после вдигна куфара от пода и с триста зора го качи на леглото, мъчейки се да не обръща внимание на болката в сакатия й крак.

Ами ако просто прибързва с изводите си? Току-виж успяла да се сприятели с Тифани. „Опитай все пак, миличка“, повтаряше непрестанно майка й, докато Сара беше малка и гледаше да избегне всяко непознато нещо. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ По онова време майка й винаги се беше оказвала права, та нищо чудно съветът й и сега да се окажеше полезен.