Джон Соул - Дом за разплата

Отвори вратата, но като се опита да стъпи с десния крак на тротоара, нищо не се получи; от всичкото онова ходене из затвора й се беше схванал не само кракът, но и хълбокът.

Хвана десния си крак с две ръце, изнесе го навън и го положи на земята, после с помощта на Кейт се изправи на нозе. След секунда вече стоеше нестабилно на тротоара със силни болки в хълбока.

— Искаш ли си патериците? — попита разтревожено Кейт.

Сара погледна през задното стъкло двата метални пръта, които вече мразеше от вдън душа, и завъртя глава:

— Не. Приключих с тях.

Кейт като че искаше да й възрази, но премисли.

— Слушай, нека ги оставя у Анджи Гарви само за всеки случай. Окей?

На Сара не й беше до спорове, а освен това си даваше сметка, че Кейт всъщност е права да настоява да остави патериците, та закуцука бавно по предната алея. Но още докато Кейт натискаше бутона на звънеца, Сара усети как косъмчетата на тила й изведнъж настръхнаха и цялото й тяло потръпна.

Някой я наблюдаваше.

— Добре ли си? — попита я Кейт.

Сара кимна, но несъмненото усещане, че някой я наблюдава, ставаше все по-силно, и тя огледа редиците от къщи от двете страни на улицата.

Никого не видя.

Обаче чувството си оставаше. Хвана се, за да не залитне, за парапета от ковано желязо на предната веранда и се обърна.

На отсрещния тротоар стоеше втренчено право в нея момче с яке с качулка и раница, но така и не успя да му види лицето, понеже то моментално сведе глава и бързо се отправи към ъгъла.

— Охо, вече ни и заглеждат, а? — подсмихна се Кейт, която успя само да види как момчето сви зад ъгъла.

Додето Сара успее да й отвърне, вратата се отвори и в рамката й се появи висока русолява жена по дънкова пола и широк пуловер.

— Здравей — отри тя притеснено ръце в престилката около кръста си. — Предполагам, че ти си Сара.

— Да, госпожо — отговори Сара.

— Ами, заповядай. Влез. — И задържа ветроустойчивата врата. — Казвам се Анджи Гарви.

Сара се препъна с десния крак в прага, та се наложи Кейт да я задържи да не падне.

Искрицата надежда, която бе разпалил у Сара видът на малкото върмонтско селище, взе да гасне още с първите й впечатления от всекидневната на семейство Гарви. Вярно, стори й се дори малко по-просторна от тяхната всекидневна във фермата, но усещането, което създаваше, бе коренно различно. Никакви картини по стените, протрити мебели, силно лекьосан мокет. У дома беше пълно с книги и списания, а тук книгите оформяха само една нищожна купчинка, която заместваше липсващия крак на дивана.

Затова пък единият от ъглите беше зает изцяло от огромен телевизор и всички мебели бяха ориентирани спрямо него.

Нищо — нищичко — не й напомняше обстановката, в която беше израсла. Сара усети как тънката стена от кураж, която бе започнала да си изгражда от сутринта, се срутваше пред залялата я вълна от носталгия. Но тъкмо когато взе да губи битката с намерението си да не плаче, от кухнята долетя кафяво на бели петна кокер шпаньолче и така скочи отгоре й, че насмалко да я събори.

— Пепър! Престани! — скара му се Анджи и моментално вдигна кученцето от пода. — Не бива да скачаш така по хората, особено пък по нашата Сара.

Кейт се пресегна да задържи момичето, но тя пристъпи напред и протегна ръце:

— Може ли да го гушна?

Анджи се поколеба за миг, после й подаде дърпащото се от обятията й пале. Сара остави Пепър да я оближе подробно по лицето и забеляза, че Кейт се смее въпреки неодобрителната физиономия на Анджи Гарви.

— Хареса си те — отбеляза Кейт.

— Де да го знаеш къде си е завирал езика досега — възрази Анджи. — По-добре го пусни.

Сара обаче не изпускаше топлото кутре от прегръдките си. Ако ще може всеки ден да гушка Пепър, току-виж изтраяла някак си четирите години в тази къща.

Евентуално.

Тишина.

Тишина, каквато Ник Дънигън почти не си спомняше да е изживявал.

Гласовете в главата му бяха замлъкнали до един, а Ник усети точно кога стана: в мига, в който видя за пръв път силно накуцващото момиче да слиза от колата и бавно да минава по алеята на Гарви.

Беше се заковал на място и не я изпускаше от очи, та му потрябва цяла секунда да осъзнае, че гласовете са се умълчали. Обзелата го тишина беше тъй дълбока, тъй приятна, тъй божествена, че главата му се замая.

Имаше чувството, че се е докоснал до нещо специално.

Ангел, може би — ако ангелите в действителност съществуват.

Видя как жената пренесе куфара — който нямаше как да не принадлежи на момичето — до дома на Гарви.