Джон Соул - Дом за разплата

— Благодаря, задето доведохте момиченцето ми — каза Ед на присъединилата се към тях Кейт Уилямс.

— Съжалявам, че не можа да стане по-скоро — отвърна Кейт. — Но рехаби…

— Кейт е направо чудесна — намеси се Сара в желанието си да не похаби в приказки за нейните страдания и една секунда от малкото полагащо им се време заедно. Понечи да пъхне длан под бащината, но се възпря в последния момент, тъй като в главата й отекна предупреждението на пазача. Едва тогава забеляза щампата „ЗАТВОРНИК“ върху ризата му и очите й се наляха със сълзи.

— Недей, миличко — прошепна задавено Ед Крейн. — Всичко ще се… — Но гласът му не издържа и той не успя да си довърши изречението.

— Ще се оправя — продължи да се бори със сълзите си Сара. — Само че… — тук нейният глас се пречупи, та тя бързо бръкна в раницата и извади оттам навит на руло лист. — Направих това за теб, докато се учех пак да ходя — рече и го подаде на баща си, а един от охраната се приближи да види какво става.

— Това, че те виждам, ми е предостатъчно — каза Ед. — Как ти е кракът? Много ли те боли?

— По малко — призна си Сара, а в това време баща й разви листа.

— Бележи сериозен напредък — намеси се Кейт, явно забелязала мъката на Ед Крейн от онова, което беше причинил на дъщеря си. — Вече окончателно захвърли патериците.

Но Ед беше престанал да я слуша и бе вперил поглед в разстланата върху масата картина. Изображението беше на Сара, а в очите й грееше усмивка, някаква вътрешна светлина, която дори дебелите черти на въглена не успяваха да скрият.

— Много… много е красива — прошепна Ед.

— Гледах се в огледалото, затова всичко ми е наопаки — каза Сара, но Ед само завъртя глава.

— Не забелязвам такова нещо. Приликата е пълна. — И извърна рисунката към Кейт. — Вие видели ли сте я?

Кейт кимна, без нищо да каже.

— Одрала си кожата на майка си. — Ед плахо пипна с пръст лявата буза на рисунката, точно както в спомените на Сара бе докосвал майка й навремето, когато… навремето, когато…

Когато всичко им беше наред, майка им не беше почнала да боледува, баща й си попийваше само от време на време и… Престани! заповяда си сама Сара. Стига си ревала и си се самосъжалявала!

— Благодаря ти, обич моя — чу тя как каза баща й и се отърси от мислите, които я бяха обзели. — И на вас съм ви безкрайно благодарен, госпожице Уилямс.

— Наричайте ме Кейт — каза служителката от „Социални грижи“. Забеляза, че и бащата, и дъщерята не желаят да дадат воля на напълнилите очите им сълзи, и реши да смени темата:

— Успяхме да намерим тук, в Уоруик, семейство, в което Сара да живее. Те…

— Какво ще кажеш, а? — възкликна Сара, възползвайки се мигновено от дадената й от Кейт възможност. — Имат момиче на моите години и момче, което е с две години по-голямо. Така че ще мога редовно да ти идвам на свиждане! — Видя ужасната мъка, която изби по лицето на баща й, макар и само за част от секундата, но и тя й стигна да си даде сметка колко силно съжаляваше той за всичките мъки, които й беше причинил. — Ще ти… ще ти нарисувам още картини — предложи му, като в същото време се чудеше какво друго… какво друго… би го накарало да се почувства по-добре, но си даваше и сметка, че няма такова нещо.

— Ще се оправя — прошепна Ед. — Аз съм късметлия човек.

— А щом те пуснат — упорстваше Сара, — ще се върнем във фермата. И тогава ще… — Но думите пак застинаха на устните й, след като видя погледите, които си размениха баща й и Кейт.

Няма да се върнем във фермата, рече си. Никога.

Анджи Гарви избърса всички кухненски плотове, изплакна гъбата и я напъха в устата на керамичната жаба, която всички в семейството, освен тя, ненавиждаха, и натисна копчето на миялната машина. Оставаше й само да забърше кухненския под.

Жалко, че така и не й остана време да измие прозорците.

Доста мръсни бяха, но пък като пуснеше пердетата, ивиците мръсотия почти не се забелязваха.

Измъкна от килера прахосмукачката и пъхна щепсела в контакта в малката трапезария, очаквайки възмутения рев на Мич, който се беше пльоснал на редовното си място на дивана и гледаше някакво спортно предаване по телевизията.

— Мич — рече, — няма как да не пусна прахосмукачката.

— Изчакай — нареди й той, без да си направи труда да я погледне.

Мускулите по челюстта на Анджи се стегнаха, но вместо да отложи чистенето за по-късно, отиде до дивана, взе дистанционното и угаси телевизора.

— Ей! — озъби й се Мич. — Що ми спря това? Гледам го.