Джон Соул - Дом за разплата

Върху количката за мръсната посуда?

Но някой вече дишаше във врата й и напъваше да остави своите прибори.

Или може би да я препъне.

Сара се стегна, опря се на здравия си хълбок в металния шкаф и се подготви за най-лошото. Но вместо да усети „неволен“ тласък или нечий крак около глезена си, чу плах, несигурен глас:

— Мога ли да ти помогна?

Това пък що за номер беше? Какво ли й подготвяха този път? Но когато се извърна да види говорещия — и по този начин пусна раницата да стигне до сгъвката на лакътя й — веднага го разпозна.

Същото онова момче, което я наблюдаваше в деня на пристигането й у Гарви.

Момчето, което вчера седеше само в дъното на столовата.

Което беше свело поглед, щом срещна нейния.

И сега, вместо да изчака отговор, направо й взе таблата.

— Седни при мен, ако искаш — и така се изчерви, че на Сара й стана ясно: очакваше тя да му откаже.

Сара използва свободните си ръце да вдигне раницата на раменете си и тръгна след момчето през лабиринта от маси и столове, стараейки се да не обръща внимание на шепота и подхилкванията — както и на единственото подсвиркване, което щеше да усети, че не е възхищение от външността й, дори ако не беше последвано от бурен смях. След цяла вечност, която в действителност надали беше траяла и цели тридесет секунди, се добраха до една празна маса в дъното на столовата, а останалите деца, изглежда, си намериха най-после друга тема за разговор.

Сара седна срещу момчето и придърпа таблата си, за да извади оттам чиниите и приборите.

— Помня те — каза. — Беше на улицата в деня, в който се нанесох у Гарви.

Ник кимна и пак се изчерви, макар и по-слабо, отколкото предния път:

— Сигурно съм ти се сторил много невъзпитан — рече. — Казвам се Ник Дънигън.

— А аз — Сара Крейн. — И сведе глава към таблата си. — Благодаря ти за помощта. Насмалко да падна.

— О, те и без да паднеш ще ти се подиграват. Стига само… — Прекъсна го силно писукане от джоба на ризата. Ник бързо изключи алармата на мобилния телефон и пак пламна.

— Ей, Ник, добре, че ни подсети — изрева някой от другия край на столовата. — Не бива да забравяме каква откачалка имаме сред нас, нали?

Ясно! В уоруикската гимназия и Ник е обект на всеобщи подигравки като нея.

— Лекарствата ми — измърмори Ник, измъкна флакон от джоба, изсипа две хапчета в ръката си и ги пое с глътка мляко.

— За какво ти е алармата? — попита Сара. — Ако не я чуят, може и да не се сетят да те дразнят.

— Ами. Те и без нея го правят — сви рамене Ник. — Но без нея като нищо мога да забравя да си ги взема.

— Въпреки, че го правиш по едно и също време всеки ден? — учуди се Сара.

Ник кимна, а устните му се разкривиха в кисела гримаса, която според Сара трябваше да е опит за усмивка. Дали пък да не се ангажира тя да му напомня? Той как й беше помогнал с таблата? Или пък щеше да го засегне още по-силно? Взе вилицата и почна да рови из макароните със сирене. Ник седеше смълчан и не отделяше поглед от хамбургера и пържените картофи върху неговата табла. Вилицата на Сара замръзна на половината път към устата й:

— Ти няма ли да ядеш?

Ник кимна, но не си направи труда да започне.

Сара се озърна, но не забеляза някой да ги наблюдава.

— Какво има? — попита го тихо. — Какво те мъчи? — И съзря страх във вдигнатите му очи. — Кажи ми. Може пък да успея някак си да ти помогна.

Ник пак я изгледа:

— Нали няма да ми се смееш? — прошепна.

Сара забели очи:

— О, ама разбира се! Ще се пръсна от смях. Точно както ти направи, когато щях да си изпусна таблата.

Ник се поколеба, но по някое време се приведе към нея, а когато заговори, тя едва успя да го чуе:

— Понякога ми се привиждат разни неща. Които иначе ги няма. Затова са ми хапчетата.

Привиждали му се неща? Това пък какво можеше да значи? Тоя да не е някой пер… — Но Сара успя да прекъсне мисълта преди да се беше оформила докрай и се засрами от себе си. Какво излезе? Че и тя е същата стока като останалите деца в столовата?

Добре поне че не го каза на глас. Отсега нататък няма дори да си го помислям , зарече се.

— И в момента пак виждаш нещо, така ли? — попита го с най-нормален тон, все едно разговаряха за времето например.

Ник кимна.

— И какво точно виждаш? — поинтересува се Сара, забравила за момента собствения си обяд.

Ник се подвоуми, но после я погледна право в очите.

— Червеи — рече. — Знам, че в чинията ми трябва да има пържени картофи, но виждам друго.

Сара погледна купчината оплетени един в друг тънко нарязани картофи в чинията на Ник. Пресегна се и си взе един: