Джон Соул - Дом за разплата

Е, и утре е ден.

Както си вървеше по тротоара, погледът й се привлече от нещо на витрината на сувенирния магазин на главната улица, точно срещу градския площад: голяма — и прекалено пъстра — карта на Уоруик, с отбелязани по нея всички местни исторически забележителности и черкви — макар и не толкова очебийно, колкото местонахожденията на членуващите в местната Търговска камара фирми, които бяха спонсорирали създаването на картата.

Сара успя да намери гимназията, дома на семейство Гарви и, разбира се, магазина, пред който стоеше в момента. В самия край на картата забеляза и затвора, в който лежеше баща й. А само на километър и половина от нея, на брега на Шътърс Лейк, откри нещо друго.

Сградата на някогашния затвор, очевидно заменен от сегашния.

Сара килна глава и се загледа в дребното изображение на бившата къща на управителя на затвора — единствената останала оттогава сграда.

И колкото повече се взираше, толкова повече осъзнаваше колко прилича тя на къщата, която бе изобразила в часа по рисуване.

Къщата, която досега бе виждала единствено в мъчещите я от време на време кошмари. Сви очи и заразглежда още по-внимателно картинката. Вярно, приликата беше съвсем очебийна, но пък малко ли стари каменни къщи има в Ню Инглънд? Стотици? Ако не и хиляди. Къщи, които няма начин да не си приличат в едно или друго отношение.

Изведнъж си зададе въпроса: дали пък това не е къщата на Бетина Филипс?

И след като реши, че ще е полезно за крака й да походи малко повечко, Сара съсредоточи цялото си внимание върху картата, запомняйки маршрута до мястото на бившия затвор. Когато го запамети достатъчно добре, че да е сигурна, че няма да се изгуби, тръгна по тротоара, а на първото кръстовище пое в северна посока. Притесни се само когато запалиха уличното осветление, но слънцето й се стори още доста нависоко, пък и разстоянието не беше кой знае колко голямо.

Разполагаше с достатъчно време.

Петнадесет минути по-късно Сара вече оглеждаше дългата извита автомобилна алея към „Шътърс“. Ръждясали порти висяха от пантите, а по сложните им орнаменти от ковано желязо се бяха впили клоните на заскрежено дребноцветно чадърче 4. Сара смъкна раницата, остави я на земята и разкърши схванатите си рамене.

Щом има порти, значи не е желателно да влиза. Ако минеше през тях, щеше ли да значи, че е влязла без разрешение в чужд имот?

Но пък те защо не са затворени? Вероятно госпожица Филипс няма нищо против хора да вървят по алеята й. А и тя само ще се приближи толкова, колкото й е нужно, за да огледа къщата.

Остави тежката си раница с учебниците до портата и тръгна бавно по автомобилната алея, която се оказа по-дълга, отколкото предполагаше.

Когато отмина последната извивка на алеята, сградата се появи пред погледа й и потвърди казаното от Бетина: наистина изглеждаше запусната.

Кепенците й висяха под всевъзможни ъгли, също като портата от ковано желязо, улуците покрай стрехите едва се крепяха на място, а някои бяха толкова провиснали, че надали успяваха да отведат дори част от дъждовните води.

Всичко по къщата беше разкривено и ръждясало.

По тротоара липсваха плочи, а големият шадраван отпред имаше вид на непочистван от десетилетия.

Нищо чудно, че хората очакваха сградата да е обитавана от призраци.

Страшна, но и необичайно позната.

Сара затвори очи и моментално си представи рисувателната хартия върху масата, заедно с кафявия пастел.

Представи си изображението на каменната сграда с начупения силует на покрива и скатове, хвърлящи странно преплитащи се сенки.

А щом отвори очи, видя същата сграда пред себе си.

По-западнала, отколкото на рисунката й, но несъмнено същата.

Ръцете й настръхнаха, а след малко — и гърбът й.

На всяка цена трябва да се махне, преди Бетина Филипс да е погледнала през прозореца и да види, че е влязла без разрешение.

Тъкмо в този миг иззад ъгъла на къщата се появи черно куче с грива около шията и с приведена глава. Сниши се и впери поглед право в нея.

Сара се смрази. Само това й липсваше сега — да я погне някое куче пазач. Стигаше му само да й скочи и тя щеше да се озове на земята, без изобщо да може да се защити.

Кучето взе да се прокрадва много бавно към нея по автомобилната алея — с настръхнала козина по гръбнака и приведена към земята глава.

Сара не смееше да помръдне. Чуваше се как диша, а сърцето й направо щеше да изскочи.

Изведнъж и двамата чуха затварянето на автомобилна врата, кучето се стресна, приклекна, хвърли последен поглед на Сара и така бързо и безшумно изчезна в гората, сякаш изобщо не се беше появявало.