Джон Соул - Дом за разплата

Заработи автомобилен двигател.

Сара отстъпи от алеята и се прикри сред дърветата.

Спусналото се съвсем близко до хоризонта слънце блестеше право в очите на водача. Сара успя да огледа човека зад волана на минаващата кола: сама жена, с пристегнати плътно на тила коси, но засмяна, сякаш току-що е чула добра вест.

Дали пък не беше някоя от градските сплетници, дето разнасяли клюки за Бетина Филипс, пък после идвали да се съветват с нея?

Изчака колата да се скрие зад следващия завой на алеята, излезе из укритието си и хвърли за последно поглед на сградата.

Изведнъж й се прищя да може и вътре да надникне. Буквално не можеше да си представи как Бетина живее сама в такова огромно жилище.

Съвсем сама ли го обитава, или си има поне няколко домашни любимци? Дали и мебелите й са така скапани като къщата?

Из един от комините се проточи тънка струйка дим. Свечеряваше се и Бетина Филипс беше запалила камината си.

Сара трябваше бързо да се прибере, преди да се е стъмнило, но дори и тогава щеше да й се наложи да измисли за пред Анджи Гарви убедително оправдание за отсъствието си.

Библиотеката! Точно това ще каже. Била е в библиотеката. И за да не се получи пълна лъжа, ще вземе да се отбие там на път към дома.

Но и дума няма да спомене за Бетина Филипс.

Нито една.

Сара се напъваше да върви колкото се може по-бързо по заледения тротоар и да не изостава от семейство Гарви, но от студа в неделното утро хълбокът я болеше при всяка крачка. Въпреки всичкото й бързане, семейството бе стигнало почти до средата на пътя към по-следващата пряка, а Сара едва тогава свърна край ъгъла и пред очите й се появи черквата „Божа мисия“.

Закова се на място.

Само при вида на сградата, обявена за Божи храм през тялото й премина смразяващо усещане — много по-студено от късната есенна утрин.

Ако наистина е Божи дом, защо скованата от летви върху обикновен дървен скелет постройка с една-единствена забита в небето остра кула й предаваше това вътрешно чувство на мрак и зло?

— Хайде идвай де — извика я Тифани.

Но обзелият я ужас бе тъй мрачен, че едва ли не предпочете отгоре й да се стовари гневът на Мич Гарви, отколкото да мине през вратите на черквата.

— Сара? — обади се и Мич с остър тон и така я прониза с поглед, че Сара се уплаши да не е разчел мислите й.

Заби очи пред краката си и ускори крачка, но колкото повече приближаваше черквата, толкова по-студено й ставаше.

Освен това усети, че всички я наблюдават най-внимателно.

Че я преценяват.

И я осъждат.

Идеше й да се извърне и да хукне нанякъде — където и да било — само да се скрие от този странен студ, който я пронизваше.

Но не можа да се сети за подходящо място.

А пък и много по-страшни работи си преживявала , укори се на ум. Най-обикновена черква. Какво толкова й се плашиш.

Пасторът — в дълго бяло расо и черен епитрахил със сребърна бродерия — чакаше на стъпалата пред черквата и кимаше лично на всеки влизащ енориаш.

Дланите на зъзнещата на стъпалата зад Зак и Тифани Сара взеха да лепнат, щом Анджи Гарви се приведе и зашепна нещо на ухото на пастора.

Пасторът изслуша Анджи, след което насочи вниманието си към Сара, после кимна и семейство Гарви се изнизаха един по един в черквата. Мич я представи на преподобния Кийнър, но Сара се опита да избегне както погледа му, така и допира с протегнатата му ръка дотогава, докато Мич не я стисна болезнено за лакътя, а студените пръсти на пастора се затвориха около дланта й.

Огледа дълбоките бръчки по слабото лице на пастора, а ледените му очи я пронизаха така, сякаш надничаше в душата й.

Надничаше и ненавиждаше онова, което съзираше там.

— Добре дошла — каза й.

Тя прибра ръката си в джоба, но не беше убедена, че изобщо някога ще я стопли. И въпреки че Мич я побутваше към вратата, успя да се запъне на място:

— Нещо… нещо не ми е добре — рече.

— Идвай — сграбчи я Тифани за ръката и я преведе през тясното преддверие в Божията обител.

Единствената светлина се прецеждаше през двата високи, тесни стенописа от двете страни на олтара; оловните им стъкла хвърляха плетеница от сенки върху провесения от самия олтар тънък метален кръст.

А провесен от кръста беше самият скелетоподобен Христос с уста провиснала във вечния стон на безпомощна агония.

Сара потръпна и затвори очи.

От невидимите високоговорители се изтърколи басов, пулсиращ органов акорд, после облеченият в черни роби хор излезе от страничната врата и насяда по местата си, а Сара последва членовете на семейство Гарви до тяхната пейка. Повечето от хористките й се сториха познати — момичетата, които се хранеха заедно с Тифани в столовата.