Джон Соул - Дом за разплата

— Вещица, викаш? — И продължи да се смее така, че по някое време му се наложи да отрие влагата от ъгълчетата на очите си. — Ама и ти на хубава черква си случила! Как изобщо успяваш да ги гледаш сериозно?

Сара прехапа устна.

— Ако беше чул само как говори свещеникът, нямаше да ти е никак смешно.

Смехът на баща й най-сетне утихна и той пак я хвана за ръка.

— Не бива да слушаш такива глупости и да ги вземаш насериозно, шушко. Имаш умна глава на раменете си и си съвсем способна сама да преценяваш кой какъв е и какъв не е.

— И госпожица Филипс каза същото.

— Браво на нея. От това, което ми казваш, ми се струва, че е свястна жена. — И пак тръсна глава. — Вещица, викаш. Голям майтап.

Атмосферата се разведри и през следващия един час Сара и баща й си приказваха така, както едно време у дома. Дори залата за свиждане с голите й стени не им пречеше да се чувстват като в кухнята на фермичката им в близост до Брънзуик. За жалост, скритият зад решетка голям стенен часовник скоро — прекалено скоро — показа 15:50 и стана време Сара да си върви.

Да напусне уютната си среща с баща си в затвора и да се върне в затвора, наречен „домът на семейство Гарви“.

— Пак ще дойда при първа възможност, татко — обеща му, налагайки си да не разваля създалото се настроение, като се разплаче накрая.

— Ще те чакам, миличко.

— А ти да си ядеш зеленчуците, чу ли?

— Чух — кимна й.

Тя се измъкна преди сълзите да й изневерят, изпълнена изведнъж с ужас от мисълта да не би да е закъсняла с няколко секунди за срещата си с Анджи Гарви.

За такова закъснение можеха да я лишат от следващото й посещение при баща й, а тя не можеше да допусне подобно нещо. Като дойде пак на свиждане, ще му донесе нова картина.

Дали пък да не нарисува портрет на майка си? Досега не се беше опитвала и сигурно ще й е приятно да го направи, дори и да не излезете съвсем хубав.

Не че щеше да има някакво значение.

Баща й така или иначе щеше да го приеме с възторг.

Сара гледаше онова нещо на кухненския плот така, сякаш беше кобра, а не най-обикновен морков, давайки си сметка, че ако не успееше да го среже точно така, както Анджи й беше показала само преди секунда, приемната й майка щеше да й се нахвърли със злъч, която, макар и не смъртоносна, щеше да й причини болка, равносилна на ухапване от змия. Приближи ножа към моркова с надеждата да е налучкала точно ъгъла, който Анджи й беше демонстрирала, и усети ледения поглед на жената над рамото си.

— Най-важно е ястието да стои красиво в чинията — напомни й Анджи и се пресегна да отстрани две резенчета, които не отговаряха на изискванията й. — Особено когато става дума за празничната неделна вечеря. И не забравяй, че всяка работа си иска майсторлъка.

Сара се мъчеше да отбие спомените за това как двете с майка й готвеха заедно; как се смееха, шегуваха, та понякога дори и танцуваха в кухнята, без да обръщат внимание на размера или формата на морковите. Тук изобщо не й беше до пеене, а камо ли да затанцува из кухнята на семейство Гарви.

— Здрасти — каза Тифани, като влезе и отвори вратата на хладилника.

Сара леко се стегна.

— Здрасти — отвърна, стараейки се да не отмества поглед от онова, което вършеше.

— Е, как се чувства човек, след като е посетил някого в затвора? — попита Тифани с подчертана невинност, от която Сара мигновено застана нащрек. И хвърли поглед към Тифани, облегнала се на рамката на вратата с кола в ръка.

— Като за пръв път — доста неловко — мъчеше се да подбере думите си Сара.

— Приказките да не пречат на работата — напомни й Анджи.

Сара се пресегна за следващия морков.

— Но ми беше приятно да видя баща си.

— Онзи, убиецът ли? — попита Зак, цъфнал неочаквано на вратата до сестра си. Сара усети как гневът я прободе от ударението върху думата „убиец“.

— Било е нещастен случай — промълви Сара.

— Бях останала с впечатлението, че нещастният случай е станал, когато теб те е блъснал — уточни Тифани. — Два нещастни случая накуп ми се виждат прекалено множко.

Лицето на Сара пламна, но тя продължи да реже мълчешком моркова точно според изискванията на Анджи.

— Той така или иначе ще свърши в ада — отбеляза Зак. — Така че какъв смисъл има да му ходиш на свиждания?

Сара погледна към Анджи, която разбъркваше делово варящите се макарони и се правеше, че не е чула думите на децата й.

— Според мен следва да обърнеш повече внимание на спасението на собствената ти душа, отколкото да киснеш при него — подметна Тифани.