Джон Соул - Дом за разплата

— Но той ми е баща — прошепна Сара с глас, който дори на самата нея й се стори слаб и неубедителен.

— Това не му пречи да отиде в ада — повтори Зак.

— По-добре върви в черквата да се молиш за собственото си спасение — допълни Тифани.

Пръстите на Сара стиснаха ножа.

— В черквата ще се моля баща ми да излезе при първа възможност, а извън черквата — ще ходя да го виждам при всеки удобен случай — отговори им с леко разтреперан глас.

— Режи, режи — намеси се Анджи. — Защото, ако не си свършиш навреме работата, може и да не отидеш на свиждане. Като приключиш с морковите, вземи да накълцаш броколите за салатата.

Това било, значи! Скоро ще я спрат изобщо да не посещава баща си. Каквото и да стори, колкото и да се напъва да са доволни, все ще е недостатъчно.

А наказанието ще е да не я пускат при баща й.

Пое дълбоко въздух и се извърна към Анджи. Но успя с крайчеца на окото си да забележи ехидната усмивка на Зак и блесналите очи на Тифани, които чакаха с нетърпение да видят какво ще стане по-нататък.

— Не можете да ми забраните да му ходя на свиждания — каза Сара, стараейки се да контролира гласа си. — Това е мое право.

Анджи се извърна към Сара и взе да бърше ръце в престилката си.

— Ти изобщо нямаш никакви права — обяви и прободе Сара с поглед. — Настанена си у нас, понеже е нужно да бъдеш възпитана в здраво християнско семейство и ние точно такова възпитание ще ти дадем. Баща ти е грешник, и майка ти е умряла вследствие на грях, та и твоят устрем нататък може да бъде възпрян единствено с всеотдаен труд и молитви за собственото ти спасение. Така че престани да спориш и си върши работата.

Пръстите на Сара стиснаха още по-силно дръжката на ножа в борбата й да овладее беса си:

— Майка ми не умря вследствие на грях, а от рак — рече тихо.

— Едно и също — рече Зак и се пресегна за шепа от нарязаните моркови.

Сара едва се удържа да не забие кухненския нож в дланта му и да я прикове към дъската за рязане.

— Ракът е проявление на злото — обяви Анджи и взе да плакне макароните със студена вода на мивката сред облак от пара. — Злото и грехът са единствените причинители на болестите, а това, че майка ти е боледувала от рак, е признак, че е изгубила Божията милост. Подай ми оная купа.

Сара впери за миг поглед в синята купа, която Анджи сочеше. Правилно ли чу приемната си майка? Всъщност, тя несъмнено точно това каза — нищо по-различно от изреченото по-рано същата сутрин от преподобния Кийнър в черквата.

Анджи току-що бе обявила майка й за олицетворение на злото.

Нарекла бе нечестива съвсем непозната жена, която през живота си не бе виждала!

Целият натрупал се у нея бяс, който бе успяла някак си да задържи, сега започна да изригва. Как изобщо може да живее у такива хора? Как изобщо си представя да седне да се храни на една и съща маса с тях?

Изключено е.

Сара пусна ножа върху дъската, мина покрай Тифани и Зак, прекоси трапезарията, а след нея — и всекидневната. Без да обръща внимание на виковете на Анджи да се върне и да си довърши работата, грабна от закачалката до входната врата шапката, тънкото палто и шала си и излезе.

И още преди да стигне до ъгъла, където се спря да си облече палтото, да увие шала около врата и да нахлупи шапката върху ушите си, вече знаеше къде ще отиде.

А и не се сещаше за друго място, където със сигурност ще бъде приета радушно.

„Шътърс“.

„Шътърс“ и живеещата зад стените й „вещица“.

На фона на бързо посивяващото небе старата каменна сграда й се стори още по-внушителна, отколкото предния път, когато слънцето все пак бе отмило малко от мрачния й вид. Сара се спря, огледа островърхия покрив и за миг се запита дали пък не грешеше.

Дали, вместо да поеме между дърветата по дългата, извиваща се автомобилна алея, не следва да се върне.

Да се върне у дома на семейство Гарви и да се помири с Анджи, Тифани и Зак.

Заформящата се в главата й идея обаче не й попречи да се приближи още повече към старата каменна къща. Която, въпреки приликата си със сградата от сънищата й, наяве изобщо не й се виждаше страшна. Напротив, придърпваше я с някаква своя притегателна сила, та вместо да се бои, Сара изпитваше по-скоро някакво странно усещане, че я познава — едва ли не, че се завръща у дома си, сякаш нещо дълбоко в нея е знаело открай време, че това място не съществува само в сънищата й, а е реално и я чака, чака я търпеливо да се завърне някой ден.

А тя бе идвала тук само веднъж, без изобщо кракът й да стъпи вътре.