Джон Соул - Дом за разплата

— Много вкусно изглежда пилето, мамо — каза толкова силно, че майка му моментално го погледна тревожно, но баща му, изглежда, изобщо не се впечатли.

А истината е, че и самият Шеп Дънигън беше впил гладен взор в пилето. Тръскаше салфетката, преди да я положи в скута си, а в това време жена му отряза цяла пилешка гърда и му я подаде с чинията.

— Не само на вид, ами и на аромат си го докарала — отчете Шеп, загреба обилно от купата с картофеното пюре и заля всичко със сос.

Ник позина да отхапе от пилешкото краче, което майка му добави към двете бутчета в чинията му, но в същия миг черна линия — плътна и черна, като да бе нарисувана с въглен — пресече лявата страна на полезрението му.

Не! мина му веднага през ум. Не сега, когато баща ми седи срещу мен.

Застина на място, дано чертата избелее. Не му се наложи да чака дълго: след не повече от една-две секунди тя изчезна.

Но заедно с нея — и апетитът му.

А и никак не беше убеден, че всичко е свършило. Колко пъти му се беше случвало демоните да му открехнат само за миг какво се канят да му покажат и после да го оставят да си мисли, че халюцинацията е преминала, а тя тепърва щеше да почне?

— Какво ти стана, миличко? — попита загрижено майка му.

— Нищо ми няма — рече Ник, но думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши и вилицата затрака по ръба на чинията, след като сърцето му заблъска като с чук в гърдите му.

Старателно положи вилицата и се опита да внуши на сърцето си да се успокои. Но нямаше смисъл: нещата вървяха все по на зле. Халюцинациите му напоследък бяха толкова черни — така изпълнени с насилие — че почваше да се притеснява да не вземе да посегне на себе си.

Или на другиму.

Ами ако така го обземат, че да не може да се върне в действителността?

Ако се окаже за постоянно пленник на някакъв неописуем ужас, който да не е реален, но да му се струва такъв?

Не че не знаеше отсега отговора на тези въпроси: баща му ще го върне в болницата и повече никога няма да го изпишат.

И няма никога повече да види Сара.

Мисълта, явила се неканена, за миг обаче успя да накара гласовете съвсем да замлъкнат. А той се запита: откога мисълта, че няма да може да вижда повече Сара, започна да го плаши повече и от възможността да го върнат в болницата?

В този момент нещо ново се мерна в края на полезрението му — нова внезапна дебела, черна черта.

Лекарството! Вземи още една доза от лекарството!

Мисълта още беше в съзнанието му, а той вече отместваше стола си назад.

— Извинявайте — промърмори. — Налага ми се да отида до тоалетната.

Майка му сви притеснено вежди, но му кимна и нищо не го попита.

Ник изтърча до стаята си, разтвори рязко раницата и грабна флакона с таблетките. Изтръска една, но така и не успя да я сложи в уста и да я прокара с глътка вода, тъй като зрението му изведнъж се сви, после му притъмня пред очите.

Секунда по-късно вече нищо не виждаше.

Затова пък чуваше как гласовете се усилват, как стенат и вият все по-мощно. Толкова яко, че скоро щяха съвсем да го завладеят.

Ръцете му се затресоха неудържимо, но все пак успя да набута хапчето между устните си и да го преглътне с малкото останала слюнка във внезапно пресъхналата му уста.

Опипом взе да търси леглото, защото, ако го завареха паднал на пода, родителите му веднага щяха да викнат линейка.

Но добереше ли се до леглото, можеше и да го оставят да поспи.

Ако изобщо успееше да заспи.

Напипа леглото и се просна неподвижен отгоре му. Само след секунди отнякъде се появиха точки светлина, после изпълниха цялото му полезрение. Озова се в някаква стая — тъмна, задушна, воняща стая с…

— Помощ! — разпищяха се с все сила гласовете в мозъка му. — Спасете ни!

Ник заскимтя, но вече беше изгубил изцяло контрола върху ума си и не му оставаше друго, освен да се гърчи на леглото и да гледа безпомощно как виденията се надигаха пред очите му, а воят на молещите се демони изпълваше ушите му.

Трупове!

Беше пълно с разлагащи се трупове!

И скелети, и купища черепи, и…

Ник навря ъгъла на юргана в устата си, за да не изпищи при вида на мъртъвците и на умиращите в агония в този усоен затвор, в който бяха затънали в собствените си нечистотии.

А виденията ставаха все по-зловещи, писъците се усилваха, вече усещаше вонята в ноздрите си и гнилоча — с езика си, а не беше способен на нищо, освен да лежи, да слуша, да плаче, да ги моли безмълвно да спрат и ужасът най-после да свърши.

Но той не свършваше, и когато силите му съвсем се изцедиха, Ник остана да лежи неподвижно, вкопчил се в останките на своя здрав разум.