Джон Соул - Дом за разплата

Сара реши да започне с кристалната топка, която доминираше предния план и леко прикриваше останалите предмети, но пръстите й отказваха да вземат молива от пресован въглен, а се колебаеха около маслените пастели. Накрая, без да се замисля, взе среднокафявия.

С няколко широки движения центрира масата на две-трети от височината на листа, но като го погледна, Сара усети, че светлината не идва странично, както им беше обяснила госпожица Филипс, а от големите южни прозорци зад мъжа…

Чакай, чакай!

Какъв мъж?

Какви са тия прозорци?

Вдигна очи. Натюрмортът си беше непроменен на масата.

Всичко си беше като преди малко.

Но щом сведеше поглед към листа…

И добиваше усещането, че самата хартия съдържа скрит под повърхността й образ, който се мъчи да излезе наяве.

Или беше заключен в ума й и се проектираше върху листа, настоявайки тя да му придаде форма и да го извади на бял свят.

Сара изключи мисълта си, остави ръката си да се движи самостоятелно и се изгуби в странния свят, който създаваше.

С тази уговорка, че не го създаваше — той си беше реален свят: или съществуващ някъде, или съществувал, или предстоящ, или…

Ръката й се движеше все по-бързо, оставяше един пастел и вземаше друг, изпълваше листа с форми и цветове със смели, сигурни движения, а класната стая изчезваше от съзнанието й, съсредоточило се единствено върху създаващото се на хартията изображение.

В кабинета по математика на втория етаж кокалчетата на Ник Дънигън побеляха от стискане на ръба на чина. Но болката в главата му не щеше да се махне.

Днес обаче го измъчваха не само бесните гласове, но и нещо ново.

Куче!

А кучето виеше — от бяс или болка, а може би и от двете.

В това време един от гласовете се извисяваше над останалите със своя гаден смях, който разцепваше като банциг мозъка му.

Стържещият смях се усилваше успоредно с нарастващия кучешки вой, а в периферията на полезрението си Ник мерна някакво движение и се вкочани от ужас какво ли ще последва. И само след секунда го видя: огромно жълто куче, което се нахвърли отгоре му из една невероятна тъмнина със зейнала паст, със стичащи се от острите му зъби лиги, с бясно хъхрене в гърлото.

Воят се засили, безумният смях стигна до кресчендо и пулсиращият череп на Ник всеки момент щеше да гръмне, но в този миг кучето се пръсна с кървавочервен взрив, който закри всичко останало от очите му.

Ник Дънигън изскимтя от ужас пред ада, в който пропадаше, и се замоли за спасение.

Спасение за самия него си, но и за виещото куче. И ето че видението взе да избледнява и бесният кучешки вой постепенно премина в мъртвешко гъргорене.

Двукратното пляскане с ръце на станалата от катедрата си Бетина Филипс стресна Сара:

— До края на часа остава малко, така че почвайте да разчиствате масите и да прибирате нещата си.

Очите на Сара се преместиха от учителката към стенния часовник: ама наистина ли беше минал целия учебен час? Та тя почна да работи само преди няколко минути! Но с часовника не можеше да се спори: последният за деня звънец щеше да бие само след минути!

Оттам погледът й се сведе към разстлания пред нея лист.

Не , рече си. Това не съм го нарисувала аз! Няма начин!

Тишината обгърна като плащаница Ник и окончателно изтри халюцинациите му така, както прекъсна и гласовете в главата му. Това обаче не пречеше на затворилия очи Ник все още да вижда завинаги запечатилия се в съзнанието му образ на умиращото куче. Напъна се да го прогони заедно с напрегнатостта, стегнала всички мускули на тялото му. Остана да седи неподвижно, с изпънат гръбнак, с вперен в една точка поглед. Усети, че съучениците му го гледаха и си зашушукаха по негов адрес, но му беше безразлично. Искаше само едно. Едно-единствено нещо.

Да види Сара Крейн.

Трябваше да я види.

Шокът от нарисуваното я изтресе със силата на бейзболна бухалка и Сара не можа да откъсне очи от творбата си.

Дъхът й спря при вида на оцветения в сепия образ на пищящия мъж, пъхнал ръце в устата на побеснялото от болка куче, чиито вътрешности се бяха разлетели от корема му и разсипали по окървавената маса. В ръката си мъжът държеше скалпел, от който капеше кръв, а острието му отразяваше слънцето, нахлуващо през високите прозорци зад гърба му.

Постепенно цялото й тяло се вдърви. Как е могла да го нарисува? А и какво ще каже Бетина Филипс, като види какво е направила? Сгъна мигновено картината на две, та никой да не мерне какво е сътворила, и взе да мисли трескаво.