Джон Кутзее - Позор

— Трябва да играете по-живо — казва режисьорката. — Постарайте се да постигнете атмосферата на Братя Маркс. — Тя се обръща към Мелани: — Ясно ли е?

Мелани кима.

Пазачът пред него става и с тежка въздишка излиза от залата. И той би трябвало да си тръгне. Непристойна работа, да седи в тъмното и да шпионира девойката (неволно му хрумва думата „сладострастник“). Но нали всички старци, на които скоро ще се уподоби, нали всички скитници и бездомници с мръсни шлифери, изкуствени ченета и космати уши, нали всички те някога са били Божии чада с гъвкаво тяло и ясен поглед? Можем ли да ги виним, че се държат със зъби и нокти за мястото си на сладкото пиршество на сетивата?

На сцената репетицията започва отново. Мелани тика метлата пред себе си. Гръм, светкавица, ужасени писъци. „Не съм крива аз — квичи Мелани. — Що бе, Боже, все на мен всичко да ми се пише?“

Той става безшумно и като пазача се насочва към тъмнината отвън.

На другия ден в четири следобед той е в апартамента й. Тя отваря вратата. Облечена е в смачкана тениска, шорти и чехли във формата на котета, които той намира за глупави и безвкусни.

Не я е предупредил; тя е толкова смаяна, че не може да се съпротивлява на натрапника, който й се нахвърля. Когато я прегръща, крайниците й се свиват като на кукла. В нежното й ушенце кънтят думи, тежки като удари.

— Не, не сега! — Тя се бори с него. — Братовчедка ми ще се върне!

Но нищо не е в състояние да го спре. Отнася я в спалнята, смъква нелепите чехли, целува стъпалата й, удивен от чувствата, които тя буди у него. Нещо свързано с призрака от сцената: перуката, поклащащото се задниче, простотията в говора. Любов странна! Но ако се съди по породения трепет на Афродита, богинята на разпенените вълни, любов несъмнена.

Тя не се съпротивлява. Само се извръща: извръща устни, очи. Оставя го да я положи на леглото и да я разсъблече; дори му помага, вдигайки ръце и след това — бедра. Потреперва от студ; като се вижда гола, плъзга се под юргана като къртица, която се заравя; обръща му гръб.

Не, не става дума за изнасилване, не точно изнасилване, но любов нежелана, нежелана от цялото й същество. Сякаш е решила да остане безжизнена, да се скрие в себе си, докато трае всичко, като зайче, около чието вратле се е сключила лисичата паст. Така че каквото и да й се прави, да става сякаш далеч от нея.

— Полин ще се върне всеки момент — казва тя, когато всичко свършва. — Моля те. Трябва да си вървиш.

Той се подчинява, но точно когато стига до колата си, изпада в такова униние, в такъв унес, че се срива зад волана, неспособен да помръдне.

Грешка, страшна грешка. Защото няма съмнение, че в този момент Мелани се опитва да се очисти от станалото, от него. Той я вижда как пълни ваната, как стъпва във водата със затворени очи, като сомнамбул. И той би искал да се пъхне във вана.

Жена с набити крака и строг костюм минава покрай него и влиза в блока. Дали това е братовчедката Полин, съквартирантката, от чието неодобрение толкова се бои Мелани? Той се опомня и потегля.

На следващия ден тя не е на лекции. Лоша работа, защото на следващия ден са средносрочните изпити. Когато попълва дневника, той не й пише отсъствие и й слага бележка 70. Отдолу на страницата пише: „За затвърждаване“. Седемдесет: средна оценка — нито добра, нито лоша.

Тя отсъства през цялата следваща седмица. Той непрекъснато телефонира, но отговор няма. След това, в полунощ в неделя, звънецът иззвънява. Мелани, облечена от глава до пети в черно, на главата с черна вълнена шапчица. Лицето й е опънато; той се подготвя за гневни думи, за сцена.

Но сцена няма. Напротив, тя е притеснената.

— Мога ли тази нощ да спя тук?

— Разбира се, разбира се — сърцето му се преизпълва с облекчение. Протяга ръце, прегръща я, притиска я до себе си — тя е напрегната и студена. — Ела, ще ти направя чай.

— Не, не искам чай, не искам нищо. Изтощена съм, искам само да се срина някъде.

Той й приготвя легло в бившата стая на дъщеря си, целува я за лека нощ, оставя я сама. Когато след половин час се връща, тя спи мъртвешки сън, напълно облечена. Той й сваля обувките, завива я.

В седем сутринта, с първите птичи чуруликания, той почуква на вратата й. Тя е будна, лежи, изтеглила чаршафа до брадичката си; лицето й е изпито.

— Как се чувстваш?

Тя свива рамене.

— Случило ли се е нещо? Искаш ли да ми разкажеш?

Тя безмълвно клати глава.

Той сяда на леглото, притегля я към себе си. Тя започва жално да хлипа в обятията му. Въпреки всичко, го пробожда желание.