Джон Кутзее - Позор

— Недей да плачеш — прошепва той в опит да я утеши. — Кажи ми какво е станало.

Все едно че й казва: „Кажи на тати какво е станало.“

Тя се овладява и се опитва да говори, но носът й е запушен. Той й намира книжна носна кърпичка.

— Мога ли да остана тук за известно време?

— Да останеш тук? — повтаря той старателно. Тя е престанала да плаче, но скръбта продължава да я разтърсва. — Дали е добра идея?

Тя не казва дали идеята е добра. Вместо това се притиска по-плътно до него; в корема си той усеща топлината на лицето й. Чаршафът пада; тя е само по ризка и гащички.

Знае ли в този момент какво върши?

Когато направи първата стъпка в градините на колежа, той смяташе, че започва мимолетна авантюрка — както почнала, тъй и свършила. А сега тя е в дома му и носи усложнения. Каква игра играе? Трябва да внимава, дума да няма. Но трябваше да внимава още в началото.

Изтяга се на леглото до нея. Последното нещо на света, от което се нуждае, е Мелани Изаакс да заживее у него. Въпреки това в момента самата мисъл го опиянява. Тя ще бъде тук всяка нощ, всяка нощ той ще има възможността да се сгуши в леглото до нея. Хората ще разберат, винаги разбират, ще шушукат, може да стане и скандал. Но какво го е грижа? Последната искра, преди чувствеността да угасне. Той отмества завивките, посяга, гали гърдите й, дупенцето й.

— Разбира се, че можеш да останеш — бърбори, — разбира се.

В собствената му спалня, през две врати звънва будилникът. Тя се отдръпва от него, завива се до раменете.

— Сега ще изляза — казва й той, — имам часове. Опитай се да заспиш отново. На обяд ще се върна и ще можем да говорим.

Поглажда косата й, целува челото й. Любовница? Дъщеря? Какво всъщност се опитва да му бъде тя? Какво му предлага?

Когато се връща на обяд, тя се е облякла, седи до кухненската маса, яде препечен хляб с мед и пие чай. Изглежда като че се чувства напълно у дома си.

— Тъй — казва той, — изглеждаш много по-добре.

— Поспах, след като ти излезе.

— Сега ще ми кажеш ли за какво беше всичко това?

Тя не го поглежда.

— Не сега. Трябва да вървя. Закъснявам. Ще ти обясня после.

— А кога ще бъде това „после“?

— Довечера, след репетицията. Става ли?

— Да.

Тя се изправя, слага чашката и чинийката в умивалника (но не ги мие) и се извръща да го погледне.

— Сигурен ли си, че става?

— Да, става.

— Исках да кажа, знам, че много отсъствах, но пиесата ми отнема цялото време.

— Разбирам. Казваш ми, че за теб театърът стои на първо място. Хубаво щеше да бъде да ми го беше обяснила отначало. Ще дойдеш ли на лекции утре?

— Да. Обещавам.

Тя обещава, но с обещание, което не задължава. Той се дразни и нервира. Поведението й е лошо, прекалено много й се прощава; вече се учи как да го използва и по всяка вероятност ще го използва още повече. Но ако на нея й се прощава много, на него му се прощава още повече; ако тя се държи зле, той се държи още по-зле. Доколкото са заедно, ако изобщо са заедно, той води, тя го следва. Не бива да забравя това.

Той я люби още веднъж, върху леглото в стаята на дъщеря си. Хубаво му е, хубаво му е като първия път; започва да свиква с начина, по който се движи тялото й. Тя е жива и жадна за преживяването. Жаждата не е още напълно чувствена, но то е, защото тя е твърде млада. Той си спомня по-специално как беше пъхнала крака си зад дупето му, за да го привлече към себе си: сухожилието на прасеца й се стегна и го заляха радост и желание. Кой знае, мисли си той, въпреки всичко може би все пак имаме бъдеще.

— Често ли правиш това? — пита го тя после.

— Какво да правя?

— Да спиш със свои студентки. Спал ли си с Аманда?

Той не отговаря. Аманда е друга студентка от курса му, тъничка блондинка. Аманда не го интересува.

— Защо си се развел? — пита тя.

— Развеждал съм се два пъти. Жених се два пъти, разведох се два пъти.

— Какво стана с първата ти съпруга?

— Дълга история. Някой път ще ти я разкажа.

— Имаш ли снимки?

— Не пазя снимки. Не колекционирам жени.

— И мен ли не колекционираш?

— Не, разбира се, че не.

Тя се изправя, разхожда се из стаята, събирайки дрехите си без стеснение, сякаш е сама. Той не е свикнал с жени, които се събличат и обличат така непринудено. Но жените, с които е свикнал, не са тъй млади, тъй съвършено оформени.

Същия следобед на вратата на канцеларията му се чука. Влиза млад мъж, когото той не познава. Без да чака покана, мъжът сяда, оглежда помещението и кима разбиращо към лавиците с книги.