Джон Кутзее - Позор

Той е висок и жилест; с рехава козя брадичка и обица на ухото; облечен е в черно кожено яке и черни кожени панталони. Изглежда по-стар от повечето студенти; изглежда застрашителен.

— Значи ти си професорът — казва той. — Професор Давид. Мелани ми разправи за теб.

— Нима? И какво ви разправи?

— Че я чукаш.

Настъпва дълго мълчание. Тъй значи, мисли си той, дойде видовден. Трябваше да се досетя, че девойка като нея няма да ми дойде необременена.

— Кой сте вие? — пита той.

Посетителят не му обръща внимание, а продължава:

— Мислиш се за нещо. Кавалер! Да не смяташ, че ще се мислиш за нещо и като жена ти научи какви ги вършиш?

— Достатъчно. Какво искате?

— Ти ли ще ми кажеш кое е достатъчно? — думите изскачат бързо, звучат като заплаха. — Да не мислиш, че можеш ей тъй да се намесиш в чужд живот и да се махнеш, когато ти е удобно! — Черните очи на младежа святкат. Той се навежда напред, ръкомаха ту на една страна, ту на друга. Хартията от бюрото се разхвърчава.

Давид се изправя.

— Достатъчно, казах! Излезте!

— „Излезте“ — имитира го младежът. — Окей! — Той става и се упътва към вратата. — Довиждане, професорче! Тепърва ще има да видиш!

И изчезва.

Фукльо — мисли си той. — Забъркала се е с тоя фукльо и сега и мен забърква! Повдига му се.

Макар да я чака до късно, Мелани не идва. Затова пък потрошават колата му, паркирана на улицата. Гумите са пробити, в ключалките е впръскано лепило, на предното стъкло е залепен вестник, боята е издраскана. Налага се да смени ключалките — струват му шестстотин ранда.

— Имате ли представа чия работа е? — пита ключарят.

— Никаква — тросва се той.

След този coup de main Мелани се държи настрана. Той не се учудва: той е посрамен, но и тя е посрамена. В понеделник обаче тя отново идва на лекции; а до нея, облегнат на стола, с ръце в джобовете, небрежно ленив, е момъкът в черно, гаджето.

Обикновено в час се чува непрекъснато жужене. Този път студентите са се смълчали. Макар да не му се вярва да са разбрали какво става, ясно му е, че чакат да видят как ще постъпи той с натрапника.

А как, наистина, да постъпи? Очевидно е, че станалото с колата му не е достатъчно. Очевидно ще плаща още. Какво може да направи? Да стиска зъби и да плаща, какво друго?

— Продължаваме с Байрон — казва той, като се гмурва в тезисите за лекцията си. — Както видяхме миналата седмица, лошата репутация и скандалът се отразяват не само на живота на Байрон, но и на начина, по който читателите възприемат поезията му. Байрон човекът се прелива в собствените си поетични образи: Харолд, Манфред, дори Дон Жуан.

Скандал. Жалко, че лекцията е точно на тази тема, но той не е в състояние да импровизира.

Крадешком поглежда към Мелани. Обикновено тя усърдно си води записки. Днес, отслабнала и изтощена, се е превила над учебника си. Сърцето неволно го заболява за нея. Горкото пиленце, мисли си той, което съм притискал до гърдите си!

За домашно им е дал да четат „Лара“. И дисертацията му е за „Лара“. Няма начин да избегне поемата. Чете гласно:

— Кой би искал да ми разясни тези строфи? Кой е този „дух грешен“? Защо сам себе си нарича „творение“? От какъв свят идва?

Той отдавна е престанал да се изненадва от бездънното невежество на своите студенти. Постхристиянски, постисторически, постграмотни, все едно че вчера са се пръкнали. Поради това не очаква от тях да знаят що е паднал ангел или откъде Байрон е прочел за падналите ангели. Очаква добродушно-глупави коментари, които с малко късмет може да насочи към някакви разсъждения. Но днес го обгражда тишина, мрачна тишина, която пулсира около непознатия. Не желаят да говорят, не желаят да играят играта му, защото непознатият е там, слуша, съди, дразни.

— Луцифер — казва той. — Ангелът, прокуден от рая. Малко знаем за живота на ангелите, но предполагаме, че не им е нужен кислород. У дома си Луцифер, тъмният ангел, няма нужда да диша. И внезапно се озовава в нашия странен „дишащ“ свят. „Грешен“: твар, която избира собствен път, която живее опасно, създавайки опасност за себе си дори. Нека да прочетем нататък.

Момъкът дори не поглежда текста. Вместо това поглъща думите му с усмивчица — усмивчица, в която се чете и едва доловимо слисване.