Джон Кутзее: Позор

Той завързва последния чувал и се отправя към вратата. Двайсет и три. Останало е само едно младо куче, онова, което обича музиката, онова, което, ако не беше късметлия, щеше да потегли след приятелите си към сградата на клиниката, към операционната маса с цинково покритие, върху която траят по-дълго силните, смесени миризми, включително онези, с които кучето още не се е запознало: миризмата на смърт, нежната, мимолетна миризма на освободената душа.

Онова, което кучето няма да успее да проумее (ще, го проумее на куково лято! — мисли си той), онова, което кучешкият му нос няма да му каже, е как става така, че влизаш сякаш в нормална стая, а повече не излизаш. Нещо се случва в тази стая, нещо, което не бива да се споменава: в нея душата бива изтръгвана от тялото; известно време виси във въздуха, като се гърчи и извива; след това бива всмукана и изчезва. Кучето няма да успее да разбере, че стаята не е стая, а дупка, през която напускаш съществуването си.

„Все по-трудно става“ — беше казала веднъж Бев Шо. По-трудно, но и по-лесно. Човек свиква със затрудненията; престава да се изненадва, че онова, което е било трудно, може да стане още по-трудно. Ако пожелае, той може да подари на младото куче още една седмица. Но ще дойде моментът, неизбежният момент, в който ще трябва да го доведе при Бев Шо в нейната операционна (може би ще й го донесе на ръце, може би това ще направи за него) и ще го гали, и ще отметне козината, така че иглата да намери вената, и ще му шепне, и ще го подкрепя в момента, когато неразбиращо, то ще опъне крака; и след това, когато душата му излезе, ще го сгъне и прибере в чувала и на следващия ден ще откара чувала към пламъците и ще се погрижи да е изгорено, напълно изгорено. Той ще направи всичко това за кучето, когато му дойде времето. Направеното ще бъде съвсем незначително; повече от незначително: нищо.

Той минава през операционната.

— Това ли беше последното? — пита Бев Шо.

— Още едно.

Той отваря вратата на клетката.

— Хайде — казва, навежда се, отваря обятия. Кучето върти обезобразеното си задниче, души лицето му, лиже го по бузите, устните, ушите. Той не прави нищо, за да го спре.

— Хайде.

Понесъл го на ръце като агне, той отново влиза в операционната.

— Мислех, че ще го оставиш още една седмица — казва Бев Шо. — Отказваш ли се от него?

— Да, отказвам се от него.

Уилям Уърдсуърд (1770–1850), поет, известен като природоописател. Давид Лаури (1945), анализатор и опозорен последовател на Уилям Уърдсуърд. — Б.пр.

Истинска бур. — Б.пр.

В какво се превърнаха гладкото чело, русите коси, извитите вежди? (фр.). — Б.пр.

Селски (нем.). — Б.пр.

Кралица и императрица (лат.). — Б.пр.

Отговор, решение (нем.). — Б.пр.

„Това са сълзи за събития и смъртни неща, докосващи душата.“ (лат.) — Стих от „Енеида“ на римския поет Вергилий. — Б.ред.

Всеки народ желае да се самоусъвършенства (лат.). — Б.пр.

Какво ще рече тази неизмерна самота? Аз какво съм? (ит.). Стиховете са от големия италиански поет Джакомо Леопарди (1798–1837). — Б.пр.