Джон Кутзее - Позор

Вдига оставената на стола мандолина. Гушка я като дете и се връща към прозореца. „Дрън-дзън“ — пее мандолината в ръцете й, тихичко, за да не събуди баща й. „Дрън-дзън“ — кряка банджото в унилия двор в Африка.

„Само хоби, занимание“, беше казал той на Розалинд. Лъжа. Операта не му е хоби, вече не му е хоби. Тя поглъща дните и нощите му.

Но въпреки отделни сполучливи моменти, истината е, че „Байрон в Италия“ не върви. Няма действие, няма развитие, само дълга, несигурна кантилена, която Тереза хвърля в пустия въздух, насичана понякога от Байроновите стонове и въздишки иззад кулисите. Съпругът и съперницата са забравени, може дори да не са съществували. Лиричният импулс у него може да не е отмрял, но след десетилетия глад изпълзява от своята дупка вече съсухрен, осакатен, деформиран. Той няма музикални запаси, запаси от енергия, за да спаси „Байрон в Италия“ от монотонността, в която се движи от самото начало. Операта се е превърнала в произведение на сомнамбул.

Той въздиша. Хубаво би било да се върне тържествуващ в обществото, като автор на ексцентрична камерна оперка. Но няма да стане. Налага се да смири надеждите си и да очаква някъде в този вихър от звуци да се стрелне като птица една-едничка истинска нота на безсмъртен копнеж. Кой ще я познае? Това ще остане задача на бъдещите изследователи, ако в бъдеще все още има изследователи. Защото той няма да чуе тази нота, когато тя прозвучи, ако прозвучи — той знае прекалено много за изкуството и въздействието му, за да очаква това. Макар за Луси да би било много добре да получи доказателството още докато е жив, за да има по-добро мнение за него.

Горката Тереза! Горката страдалица! Той я върна от гроба й, обеща й нов живот и сега се отказва от нея. Надява се тя да намери сили в сърцето си, за да му прости.

Измежду кучетата има едно, към което той започва да изпитва особена привързаност. Младо мъжко куче, което влачи зад себе си изсъхнало ляво задно краче. Дали е родено тъй, не се знае. Никой посетител не е изразил желание да го осинови. Изпитателният срок е почти изтекъл; скоро иглата ще го стигне.

Понякога, когато чете или пише, той изважда кучето от кучкарника и го оставя да припка с гротескната си походка из двора, или да дреме в краката му. Кучето в никакъв случай не е „негово“; той се въздържа да му даде име, макар Бев Шо да го нарича Driepoot, но независимо от това усеща как от кучето струи към него щедра обич. Той е осиновен произволно, но безусловно; знае, че кучето би умряло за него.

Кучето е запленено от звука на банджото. Когато той дрънка по струните, кучето сяда, накланя глава, слуша. Когато той си тананика мотива на Тереза и постепенно гласът му се пълни с чувство (все едно че ларинксът му се разширява; той усеща ударите на кръвта в гърлото си), кучето премлясква и изглежда, че ще запее, или ще завие.

Дали ще дръзне да го стори: да въведе и куче като герой в операта, да му позволи да извие до небесата, някъде между строфите на съкрушената от любов Тереза и собствената си жалба? Защо не? Нали в творба, която никога няма да бъде представена, всичко е позволено?

В събота сутрин, както са се споразумели, той отива на „Донкин скуеър“, за да помага на Луси да продава зеленчуци. След това я води на обяд.

Луси се движи все по-бавно. На лицето й е застинал вглъбен, ведър израз. Бременността й още не личи, но щом той долавя знаци, колко време ще е нужно на дъщерите на Греъмстаун, за да ги доловят и те с орлов поглед?

— Как е Пьетрус? — пита той.

— Къщата е готова, остават таваните и водопроводът. В момента се местят.

— А детето им? Не е ли време да се ражда?

— Идната седмица. Всичко е изчислено точно.

— Пьетрус правил ли е други намеци?

— Какви намеци?

— За теб. За твоето място в схемата.

— Не.

— Може би ще бъде различно, щом детето — той почти незабележимо посочва дъщеря си, тялото й — се роди. В края на краищата то ще е дете на тази земя. Не биха могли да отрекат това.

Разделя ги дълго мълчание.

— Обичаш ли го вече?

Макар да са негови, да ги изрича неговата уста, тези думи го стряскат.

— Детето ли? Как бих могла? Но ще го обичам. Любовта ще се появи — в това отношение можем да се доверим на Майката Природа. Решила съм да бъда добра майка, Давид. Добра майка и добър човек. И ти би трябвало да се опиташ да бъдеш добър човек.

— Май за мен е прекалено късно. Аз съм просто каторжник, който си излежава присъдата. Но ти се постарай. Имаш всички шансове.

Добър човек. Нелошо решение в тези тъмни времена.