Джон Кутзее - Позор

— Луси, в момента продавам къщата си в Кейптаун. Съгласен съм да те изпратя в Холандия. Или пък да ти дам каквото ти е необходимо, за да се установиш на някое място, по-безопасно от това тук. Помисли си.

Все едно че не го е чула.

— Върни се при Пьетрус — казва тя. — Предложи му следното. Кажи, че приемам неговата закрила. Кажи му, че може да измисли каквото си иска, за да обясни връзката ни, и аз няма да му противореча. Ако иска да ме обяви за своя трета съпруга, тъй да бъде. Ако иска да ме нарече любовница — съгласна съм. Но тогава и детето става негово. Детето става част от неговото семейство. Що се отнася до земята, кажи му, че ще му я припиша, ако къщата остане на мен. Ще стана арендаторка на земята му.

— Bywoner.

— Bywoner, да. Но повтарям, къщата си остава моя. Никой няма да влиза в нея без мое разрешение. Включително и той. Освен това си запазвам кучкарниците.

— Нищо няма да излезе, Луси. От юридически гледна точка нищо няма да излезе. Знаеш това.

— Тогава какво предлагаш?

Тя седи по пеньоар и чехли, с вчерашния вестник в скута. Косата й виси безжизнено, тя е напълняла с отпусната, нездрава пълнота. Все повече заприличва на онези жени, които тътрят крака по коридорите на специализираните домове и си говорят самички. Защо му е на Пьетрус да си прави труда да преговаря? Тя няма да изкара дълго: остави я на мира — и в крайна сметка тя ще си капне като гнила круша.

— Вече ти предложих нещо. Две неща.

— Не, няма да напусна. Върви при Пьетрус и му предай думите ми. Кажи му, че се отказвам от земята. Кажи му, че може да я има с кадастъра и с поземлените актове. Той ще умре от радост.

Между тях има разстояние.

— Толкова унизително — казва той накрая. — Такива високи надежди и да свършиш по този начин.

— Да, съгласна съм, унизително е. Но може би е добра изходна точка за ново начало. Може би именно такова нещо трябва да се науча да приемам. Да започвам от кота нула. С нищо. Без резерви… Абсолютно с нищо. Никакви карти, никакви оръжия, никакво имущество, никакви права, никакво достойнство.

— Като куче.

— Да, като куче.

Наближава обяд. Той е бил на разходка, извеждайки булдожката Кейти. За негова изненада, Кейти го следва неотлъчно или защото той върви по-бавно, или защото тя е станала по-бърза отпреди. Тя сумти и диша тежко, както винаги, но това сякаш е престанало да го дразни.

Като приближават дома, той забелязва хлапака, онзи, когото Пьетрус беше нарекъл „мой народ“, застанал с лице към задната стена. Отначало смята, че хлапакът пикае; след това осъзнава, че хлапакът наднича през прозорчето на банята и гледа Луси.

Кейти е започнала да ръмжи, но хлапакът е прекалено погълнат от гледката и не внимава. В момента, в който се обръща, двамата го връхлитат. С опакото на ръката си той зашлевява хлапака през лицето.

— Свиня такава! — изкрещява той и отново го зашлевява тъй, че хлапакът се олюлява. — Мръсна свиня такава!

По-скоро стреснат, отколкото наранен, хлапакът се опитва да избяга, но се препъва в собствените си крака. Кейти моментално го връхлита. Зъбите й се сключват над лакътя; тя забива предни крака и ръфа, ръмжейки. Като крещи от болка, хлапакът се опитва да се освободи. Удря с юмрук, но ударите му са безсилни и кучето не им обръща внимание.

Думата още звънти във въздуха: „Свиня!“. Той никога не е изпитвал подобна първична ярост. Би искал хлапакът да си получи заслуженото: хубав бой. Внезапно фрази, които е избягвал цял живот, започват да му се струват справедливи и правилни: „Да му дам един урок, да му покажа къде му е мястото.“ Значи така става, мисли си той, значи това било да си дивак!

Рита хлапака така яко, че го просва встрани. Полукс! Ама че име!

Кучето променя позицията си, като се възкачва върху хлапака, яростно ръфа ръката му и скъсва ризата му. Хлапакът се опитва да отмести кучето, но то не помръдва.

— Ау-у-у-у-у! — вие от болка хлапакът. — Всичките ще ви убия! — изкрещява той.

След това на сцената се появява Луси.

— Кейти! — заповядва тя.

Кучето я поглежда косо, но не се подчинява.

Като коленичи, Луси сграбчва нашийника на кучето и започва да говори тихо и настойчиво. Кучето неохотно отслабва хватката си.

— Как си? — пита тя.

Хлапакът стене от болка. От носа му текат сополи.

— Ще ви убия! — задъхва се той. Изглежда, като че ще се разплаче.

Луси запретва ръкава му. Виждат се следите от кучешките зъби; пред очите им на черната кожа избиват мънистенца кръв.