Джон Кутзее - Позор

— Професор Лаури ли е? Имате ли възможност да поговорим? Казвам се Изаакс. Обаждам се от Джордж. Дъщеря ми е във вашия курс, нали се сещате, Мелани.

— Да.

— Господин професоре, надявам се да можете да ни помогнете. Мелани беше толкова добра студентка, а сега иска да се откаже от следването. Това е страшен удар за нас.

— Не знам дали ви разбирам.

— Иска да престане да учи и да си намери работа. Толкова труд напразно, да следва три години, и то с прекрасен успех, и точно преди края да напусне. Дали мога да ви помоля, господин професоре, да поговорите с нея, да я вразумите?

— Вие самият поговорихте ли с Мелани? Знаете ли какво е продиктувало това решение?

— Говорихме с нея по телефона целия уикенд — и майка й, и аз, но нищо не можахме да разберем. Много време й отнема пиесата, в която играе, може би това е причината, преуморена е, под напрежение е. Винаги взема всичко присърце, господин професоре, такава си е, цялата се посвещава на работата си. Но ако поговорите с нея, може би ще я убедите да размисли. Тя толкова ви уважава. Не искаме да пропилее всички тези години.

Значи Мелани, МелАни с ориенталските дрънкулки и любовта си към Уърдсуърд е вземала всичко присърце. Не го е забелязал. Интересно какво друго не е забелязал?

— Не знам, господин Изаакс, дали аз съм най-подходящият за разговор с Мелани.

— Разбира се, господин професоре, разбира се, че вие сте най-подходящият! Нали ви казвам колко ви уважава Мелани!

„Уважава ме? Поизостанали сте, г-н Изаакс. Дъщеря ви престана да ме уважава преди седмици и имаше защо.“ Това трябва да му каже. Вместо това произнася:

— Ще видя какво мога да направя.

Няма да ти се размине, казва си той след всичко това. Нито пък татко Изаакс в далечен Джордж ще забрави този разговор с лъжите и увъртанията ти. „Ще видя какво мога да направя.“ Защо не си признаеш? „Аз съм червеят в ябълката“, това трябваше да му каже, „Как да ви помогна, когато съм източникът на бедите й?“

Той телефонира в апартамента и слушалката вдига братовчедката Полин. Мелани не може да се обади, казва Полин с леден глас.

— Как така да не може да се обади?

— Не желае да разговаря с вас.

— Предайте й, че се обаждам относно решението й да зареже следването. Кажете й, че не е разумно.

Лекциите в сряда минават зле. Лекциите в петък — още по-зле. Почти няма студенти — дошли са единствено покорните, ленивите, безличните. Обяснението може да бъде само едно: разчуло се е.

Намира се във факултетската канцелария, когато чува глас зад себе си:

— Къде мога да намеря професор Лаури?

— Аз съм — отвръща, без да помисли.

Мъжът, който е попитал, е нисичък, слаб, прегърбен. Синият костюм му е широк, вмирисан е на цигари.

— Вие ли сте? Говорихме по телефона. Аз съм Изаакс.

— Да. Здравейте. Нека влезем в моя кабинет.

— Не се налага. — Мъжът спира, изправя рамене, поема дълбоко дъх.

— Господин професоре — започва той, като слага ударението на думата „професор“, — може да сте много учен и важен, но не е право, каквото сте сторили. — Той млъква и клати глава. — Не е право.

Двете секретарки не се и опитват да скрият любопитството си. В канцеларията има и студенти; непознатият повишава глас и те млъкват.

— Поверяваме ви децата си, защото смятаме, че можем да ви вярваме. Ако не вярваме на университета, на кого? През ум не ни е минавало, че изпращаме дъщеря си в змийско гнездо. Не, професор Лаури, може да сте голяма клечка с кой знае какви дипломи, но на ваше място щях да се срамувам от себе си, Бог ми е свидетел. Аз да бях сгазил лука като вас, щях да си призная на място, ама като ви гледам, не мисля, че ще го сторите.

Да си признае на място: ако имаш какво да кажеш, говори! Но езикът му е онемял, кръвта пулсира в ушите му. Змия в пазвата — как да го отрече?

— Извинявайте — прошепва. — Имам работа.

Вдървен, се обръща и си тръгва.

Изаакс го следва в шумния коридор.

— Професор Лаури! — вика той. — Не можете да бягате по този начин! Да знаете, няма да оставя тая работа така!

Тъй започва всичко. На следващата сутрин, с изненадваща експедитивност, пристига докладна от кабинета на заместник-ректора по учебната част. Уведомяват го, че срещу него е повдигнато оплакване за нарушаване на член 3.1 от университетския поведенчески кодекс. Нареждат му да се яви колкото е възможно по-скоро в кабинета на заместник-ректора.

Към докладната, пристигнала в плик с гриф „поверително“, е прикачен екземпляр от текста на кодекса. Член 3 забранява преследване или тормоз на расова, етническа, религиозна основа, във връзка с пол, сексуална ориентация или физическо увреждане. Член 3.1 се занимава изрично с преследване или тормоз на студенти от страна на преподаватели.