Джон Кутзее - Позор

Пак тишина. Самият въздух, в който той говори, тежи безжизнен, като саван. Човек, взрян в планина — защо толкова да го усложняваме, иска им се да проплачат. И какво да им отговори той? Какво беше казал на Мелани в онази първа вечер? Че без искрата на откровението няма нищо. Къде е искрата на откровението в тази класна стая?

Той хвърля бърз поглед към Мелани. Главата й е приведена, тя е погълната от текста; поне така изглежда.

— Същата дума „узурпирам“ намираме и няколко строфи по-долу. „Узурпация“ е една от важните теми в алпийската серия на поета. Великите архетипове на мисълта, чистите идеи, биват узурпирани от обикновени чувствени образи. От друга страна, хората не могат да живеят живота си единствено в царството на чистите идеи, излюпили се от чувственото всекидневие. Въпросът не е как да запазим въображението си чисто, да го защитим от попълзновенията на всекидневието. Въпросът трябва да бъде: в състояние ли сме да намерим начин двете да съществуват редом?

Прочетете строфа 599. Уърдсуърд пише за границите на себепознанието. Това е тема, по която сме разсъждавали и преди. Когато сензорните органи изчерпят възможностите си, светлината им помръква. Но в момента, в който издъхват, същата тази светлина лумва за последен път като пламък на свещ и ни позволява да зърнем невидимото. Този пасаж е труден; може би дори влиза в противоречие със строфата за Монблан. Въпреки това Уърдсуърд сякаш напипва пътя към постигане на равновесието: не чистата идея, увенчана в облаци, нито визуалният образ, прогорен върху ретината, който ни обладава и разочарова с делничната си яснота, но чувственият образ, мигновение, начин да пробуди и съживи идеята, заровена дълбоко в почвата на паметта.

Той спира. Откровено неразбиране. Прекалено далеч е стигнал и прекалено бързо. Как да ги доближи до себе си? Как да я доближи?

— Чувството е подобно на влюбването — подема той. — Ако сте сляп, едва ли бихте се влюбили така. Но наистина ли искате да видите любимата в студената прозрачност на визуалния апарат? Може би ще ви бъде по-полезно да метнете було върху взора, за да я запазите жива в нейната богоподобна, прастара форма.

Обяснението няма нищо общо с Уърдсуърд, но поне ги събужда. „Архетип ли? — си казват те. — Богоподобна? Какви ги дрънка? Какво знае тоя дедик за любовта?“

Проблясва спомен: моментът на пода, когато й вдигна пуловера и откри твърдите, съвършени малки гърди. За първи път тя вдига глава: погледите им се срещат и за секунда тя прозира всичко. Притеснена свежда очи.

— Уърдсуърд пише за Алпите — започва отново той. — В нашата страна Алпи няма, но имаме Дракенсберг, и в по-малък мащаб — Равната планина, която изкачваме, вдъхновени от поетите, с надежда да постигнем онова откровение, онзи уърдсуърдовски момент, за който сме чували всички. — Сега той говори заради говоренето, манкира. — Но моменти като този не се изживяват, ако взорът ни не е обърнат към великите архетипове на въображението, които носим в себе си.

Хайде стига! Повръща му се от звука на собствения му глас, съжалява и нея, че й се налага да слуша тези замаскирани излияния. Разпуска класа, остава на мястото си с надеждата, че може да размени някоя дума с нея. Но тя му се изплъзва в тълпата.

Само преди седмица тя беше просто хубавичко личице в класа. Сега е присъствие в живота му, животрептящо присъствие.

Залата на студентския съюз тъне в мрак. Той незабелязано сяда отзад. Като се изключи плешивият мъж в униформа на пазач няколко реда пред него, той е единственият зрител.

„Залез в Салон «Глобус»“ се казва пиесата, която репетират: комедия за новата ситуация в Южноафриканската република. Действието се развива във фризьорски салон в Хилброу, Йоханесбург. На сцената фризьорът, очевадно педераст, обслужва двама клиенти — един чернокож и един бял. Тримата се будалкат, шегуват се, обиждат се. Водещият принцип изглежда е катарзисът: всички закоравели стари предразсъдъци, изнесени на светло, пречистени от бурен смях.

На сцената се появява четвъртата фигура, девойка с обувки на висока платформа, с коса като водопад от къдри. „Сядай, миличка, ще ти обърна внимание след секундичка — й казва фризьорът. — Дойдох за мястото — отговаря тя, — нали сте пуснали обява за работа?“ Акцентът й е подчертано каапс , кейптаунски — това е Мелани. „Ами, грабвай метлата, че да има полза от теб“ — реагира фризьорът.

Тя взема метлата и се тътри между декорите, бутайки я пред себе си. Метлата се оплита в електрическа жица. Според пиесата трябва да стане късо съединение, последвано от писъци и търчане по сцената, но нещо не е наред със синхронизацията. На сцената с широки крачки се качва режисьорката, следвана от младеж с черно кожено яке, който започва да бърника контакта.