Джон Кутзее: Позор

— Дали би искала да обядваме някъде? Ще те взема, да речем, в дванайсет.

Тя все още има време да излъже, да се измъкне. Но е прекалено объркана и моментът отминава.

Когато той пристига, тя чака на тротоара пред блока, в който живее. Черен чорапогащник, черен пуловер. Бедрата й са крехки като на дванайсетгодишна.

Той я води в Хаут бей, до пристанището. Докато шофира, се опитва да я накара да се отпусне. Пита я какви други лекции посещава. Играела в пиеса. Било едно от изискванията за дипломата й. Репетициите й отнемали много време.

В ресторанта не й се яде; тя се взира навъсено навън, към морето.

— Какво ти е? Искаш ли да споделиш?

Тя клати отрицателно глава.

— Притеснява ли те, че сме двамата?

— Може би.

— Не се безпокой. Ще се погрижа за това. Няма да прекалявам.

„Да прекалявам.“ Какво значи това, какво значи „прекалявам“ в подобни отношения? Прекаленото за него дали е прекалено и за нея?

Навън е започнало да вали; през пустото пристанище прелитат водни маси.

— Да си тръгваме ли? — пита той.

Завежда я в дома си. Люби я на пода на всекидневната си, под звуците на дъжда, който барабани по стъклата. Тялото й е чисто, безхитростно и по свой начин — безгрешно; макар през цялото време тя да остава безучастна, той извлича удоволствие от акта, толкова голямо удоволствие, че след това се просва безпаметно.

Когато се съвзема, дъждът е спрял. Девойчето лежи под него със затворени очи, отметнало безжизнена ръка над главата си, леко смръщено. Собствените му длани са под едроплетения й пуловер и са обхванали гърдите й. Чорапогащникът и гащичките й са паднали смачкани на пода; неговите панталони са се свлекли до глезените му. „След бурята“, мисли си той: сякаш направо взето от Георг Грош.

Като извръща лице, тя се освобождава, събира си нещата и излиза от стаята. Връща се след няколко минути, облечена.

— Трябва да вървя — прошепва. Той не се опитва да я задържи.

На следващата сутрин се събужда с чувство на дълбоко задоволство, което не преминава. Мелани не е на лекции. От канцеларията той телефонира в един цветарски магазин. Рози? Може би не. Поръчва карамфили.

— Червени или бели? — пита продавачката.

Червени? Бели?

— Изпратете дванайсет розови — решава той.

— Нямам дванайсет розови. Да смеся ли цветовете?

— Смесете ги.

Целия вторник вали; откъм запад вятърът докарва над града тежки облаци. В края на деня, пресичайки фоайето на Факултета по комуникации, той я зърва в коридора сред групичка студенти, които чакат пороят да отслабне. Промъква се зад нея, поставя ръка на рамото й.

— Чакай ме тук. Ще те заведа с колата.

Връща се с чадър. Докато пресичат площадчето пред паркинга, той се приближава до нея, за да я закрие. Внезапен порив на вятъра обръща чадъра; свити, двамата дотичват до колата.

Тя е облечена в лъскава жълта мушама; вече в колата сваля качулката. Лицето й е зачервено; той усеща как гръдта й се повдига задъхано. Облизва дъждовна капка от горната си устна. „Дете! — мисли си той. — Още е съвсем дете! Какви ги върша!“ Но сърцето му подскача от желание.

Колата се провира през вечерното задръстване.

— Вчера ми липсваше. Добре ли си?

Тя не отговаря, взирайки се в остриетата на чистачките.

На червения светофар той взема студената й ръка в своята.

— Мелани! — казва, опитвайки се да говори весело. Но е забравил как се ухажва жена. Чува гласа си — глас на разнежен баща, не на любовник.

Докарва я до нейния блок.

— Благодаря — казва тя, отваряйки вратата.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Мисля, че съквартирантката ми си е у дома.

— А тази вечер?

— Тази вечер имам репетиция.

— В такъв случай кога ще те видя пак?

Тя не отговаря, благодари отново и се измъква.

В сряда тя идва на лекции и сяда на обичайното си място. Все още не са приключили с Уърдсуърд, работят върху глава шеста от „Прелюдии“; алпийското пътуване на поета.

Той чете на глас:

— Тъй. Величествената бяла планина, Монблан, разочарова. Защо? Нека да се спрем върху необичайната употреба на глагола „узурпирам“. Някой да е проверил значението в речника?

Тишина.

— Ако бяхте отворили речника, щяхте да видите, че едно от значенията на „узурпирам“ е „натрапвам се, посягам“. „Узурпирам“, превземам напълно, насилствено. Облаците се разнесоха, казва ни Уърдсуърд, откривайки върха, и ни е тъжно да го видим. Странна реакция за човек, потеглил да зърне Алпите. Защо тая тъга? Защото, казва ни поетът, виждаме бездушна природа, незначителен образ върху нашата ретина, узурпирал живата ни мисъл. А каква е живата ни мисъл?