Джон Кутзее - Позор

— Хубаво беше — отвръща тя, пресушавайки чашата си, и се изправя. — Благодаря.

— Не си тръгвай още. — Той я хваща за ръката и я води към кушетката. — Искам да ти покажа нещо. Харесваш ли танца? Не танцуването, а танца. — Той пъха касета във видеото. — Това е филм от един човек на име Норман Макларън. Доста е стар. Намерих го в библиотеката. Искам да чуя мнението ти.

Гледат, седнали един до друг. На голата сцена двама балетисти изпълняват стъпки. Записани със стробоскопска камера, образите им, сенки на движенията им, се разгръщат зад тях като криле. Той е гледал този филм за първи път преди четвърт век, но още е запленен от него: моментът в настоящето и миналото на този момент — преходен, уловен в същото пространство.

Той се опитва да внуши на девойката тази магия. Но усеща, че не успява.

Когато филмът свършва, тя става и се разхожда по стаята. Повдига капака на пианото, удря средно „до“.

— Свирите ли?

— Малко.

— Класика, или джаз?

— Не свиря джаз, за съжаление.

— Ще ми изсвирите ли нещо?

— Не сега. Отвикнал съм. Друг път, като се поопознаем.

Тя надниква в кабинета му.

— Може ли да погледна?

— Запали лампата.

Той слага друг диск: Сонатите на Скарлати, насечени.

— Имате много книги за Байрон — отбелязва тя, като излиза. — Той ли ви е любимият?

— Работя върху Байрон. Италианският му период.

— Той не беше ли умрял млад?

— На трийсет и шест. Те всички са умирали млади. Или са се изчерпвали. Или са полудявали и са ги затваряли. Но Байрон не е умрял в Италия. Умрял е в Гърция. Заминал за Италия, за да се спаси от скандал, и се заселил там. Установил се. Изживял последната голяма любов в живота си. По негово време много англичани пътували за Италия. Смятали, че италианците са си останали естествени хора. По-малко сковани от условности, по-страстни.

Тя прави нова обиколка на стаята.

— Това съпругата ви ли е? — пита, спирайки пред обрамчената фотография върху кафеената масичка.

— Майка ми. На младини.

— Женен ли сте?

— Бях. Два пъти. Но сега не съм. — Той не казва: „Сега се задоволявам с каквото ми падне.“ Не казва: „Сега минавам и с курви.“ — Мога ли да ти предложа ликьор?

Тя не иска ликьор, но приема глътка уиски в кафето си. Докато тя отпива, той се навежда и докосва бузата й.

— Много си красива — казва й, — възнамерявам да те придумам да извършиш нещо безразсъдно. — Отново я докосва. — Остани. Прекарай нощта с мен.

Тя го гледа, без да мига, над чашата си.

— Защо?

— Защото си длъжна.

— Защо да съм длъжна?

— Защо ли? Защото женската красота не принадлежи само на жената. Тя е част от изобилието, което жената донася в света. Жената е длъжна да я раздаде.

Дланта му все още почива на бузата й. Тя не се дръпва, но не се и поддава.

— Ами ако вече съм я раздала?

Тя се задъхва леко. Вълнуващо, винаги, да те ухажват: вълнуващо, приятно.

— Тогава трябва да я раздаваш по-щедро.

Ласкателство, старо като самата съблазън. Но в този момент той говори искрено. Тя не притежава самата себе си. Красотата не притежава самата себе си.

— „От най-пленителните същества желаем повече, тъй че красотата на розата никога да не повехне.“

Несполучлив ход. Усмивката й загубва игривата си живост. Петостъпието, чийто ритъм навремето толкова добре насочваше змийските слова, сега само отблъсква. Той отново е станал учител, страж на културно съкровище. Тя оставя чашата си.

— Трябва да вървя. Чакат ме.

Небето се е прояснило, звездите блестят.

— Красива нощ — казва той, отключвайки градинската порта. Тя не го поглежда.

— Да те изпратя ли до вас?

— Не.

— Добре. Лека нощ.

Той посяга и я прегръща. За момент усеща младите й гърди до себе си. След това тя се изплъзва от обятията му и изчезва.

И с това би трябвало да приключи. Но не го прави. В неделя сутринта подкарва колата към празното университетско градче и влиза във факултетската канцелария. Измъква от картотеката картона на Мелани Изаакс и преписва личните й данни: домашен адрес, адрес в Кейптаун, телефонен номер.

Набира цифрите. Отговаря женски глас.

— Мелани?

— Ще я повикам. Кой я търси?

— Кажете й, че я търси Давид Лаури.

„Мелани“ — мелодия; евтин ритъм. Не й подхожда. Смени ударението. МелАни: неясната.

— Да?

Само в тази едничка дума той долавя цялата й несигурност. Много е млада. Няма да знае как да се държи с него; трябва да я остави на мира. Но нещо го е завладяло. „Роза на красотата“; строфата го пронизва като стрела; може би и той е в нечия власт.