Джон Кутзее - Позор

— Ще свърша в дупка в земята — заявява той. — И ти ще свършиш така. И ние всички.

— Достатъчно, Давид. И без това съм разстроена, не искам да споря. — Тя събира пакетите си. — Когато ти писне да ядеш хляб с джин, обади ми се, ще ти сготвя нещо.

Споменаването на Мелани Изаакс го разстройва. Никога не се е лъгал по продължителни любовни връзки. Свършват — хвърля ги зад гърба си. Но в историята с Мелани има нещо недовършено. Дълбоко в себе си той пази мириса й, дъха на близостта. Дали и тя си спомня неговия мирис? „Точно твоят тип“ — беше казала Розалинд, която има опит в тия работи. Ами ако пътищата им се пресекат отново, неговият и на Мелани? Ще пламне ли отново чувството — знак, че връзката им не се е изчерпала?

Но самата мисъл отново да поиска нещо от Мелани е безумна. Защо ще разговаря тя с мъжа, заклеймен като неин преследвач? А и какво ще си помисли за него — кретен с обезобразено ухо, неподстригана коса и омазнена яка?

Брак между Кронос и Хармония — неестествен. Именно затова го наказаха чрез изпитанието му, като случилото се прогони всички красиви думи. Изпитание заради начина му на живот. За неестествени деяния: защото е хвърлил старо семе, уморено семе, семе без живец, contra naturam. Ако старци онождат млади жени, какво ще е бъдещето на вида! Именно това в крайна сметка е причината да го преследват. Половината литература се занимава с тази тема: млади жени се борят да се отскубнат изпод старчески тела в името на вида.

Той въздъхва. Младите: прегърнати, нехаещи, погълнати от чувствена музика. Не са за теб тези чертози, старче! Май прекалено често въздиша. Съжаление: нотка на съжаление, върху която гради съществуването си.

Допреди две години „Док тиътър“ представляваше студен склад, в който окачаха заклани прасета и волове, чакащи за транспорт отвъд океана. Сега е модно място за забавления. Той пристига късно, сяда на мястото си точно когато светлините угасват. „Успешна пиеса се връща в театъра по всеобщо искане“ така е окачествена новата постановка на „Залез в салон «Глобус»“. Декорите са по-стилни, режисурата по-професионална, в главната роля има нов актьор. Въпреки това той, както и преди, едва изтърпява пиесата с нейния просташки хумор и откровени политически пристрастия.

Мелани продължава да играе Глория, ученичката-фризьорка. Натъкмена в розов кафтан над чорапогащници от златно ламе, безвкусно гримирана, с къдри, вдигнати на кок, тя се препъва по сцената на високите си токчета. Репликите й са предвидими, но тя ги произнася в умело подбрани моменти с напевния кейптаунски акцент. Общо взето е по-сигурна в себе си отпреди — всъщност много добре играе, направо е талантлива. Възможно ли е, докато го е нямало, да е пораснала, да е намерила себе си? „Което не ме убива, ме укрепва.“ Може би изпитанието е било изпитание и за нея; може би и тя е страдала и е оцеляла.

Иска му се да види знак. Ако види знак, може би ще разбере какво трябва да направи. Ако например тези нелепи дрехи пламнат върху тялото й със студен, неизгарящ огън и тя застане пред него в откровение, видимо само за него, гола и красива като в онази последна нощ в старата Лусина стая.

Туристите, между които е седнал, румени и грубовати, уютно сгушени в обилната си плът, се наслаждават на пиесата. Харесали са Мелани-Глория: кискат се на дръзките й шеги, смеят се гръмогласно, когато героите си разменят обиди и ругатни.

Макар да са му сънародници, той се чувства напълно чужд, натрапник. Но когато се смеят на репликите на Мелани, неволно изпитва прилив на гордост. „Моя!“ — би искал да им каже той, обръщайки се към тях, сякаш Мелани му е дъщеря.

Неканен, го връхлита спомен отпреди години: една жена, която той взе в колата си по Н1 край Тромпбър, двайсетинагодишна, пътуваща сама, туристка от Германия, почерняла от слънцето и прашна. Двамата отидоха чак до река Тоз, намериха хотел; той я нахрани, спа с нея. Сега си спомня нейните дълги, жилави крака; спомня си меката й коса, като пух между пръстите му.

Внезапно безшумно, бурно, сякаш сънува наяве, той потъва във водопад от образи, образи на жени, които е познавал и на двата континента, някои от които толкова далечни по време, че едва се сеща кои са. Като листа в порив на вятъра, те летят пред него, разбъркани. „Красно поле пълно с люде“: живот на стотици, омешан с неговия. Той не смее да диша, за да не прогони видението.

Какво се е случило с него, с всички тези жени, с всички тези животи? Имало ли е моменти, в които и те, или поне някои от тях, са се гмурнали внезапно в океана на спомена? Младата германка: възможно ли е точно в този момент тя да си припомня мъжа, който я взе на стоп по едно африканско шосе и прекара нощта с нея?