Джон Кутзее - Позор

Защо не отговаря баща й? Защото животът му е дошъл до гуша; защото предпочита да се върне там, където си е у дома: на другия бряг на смъртта, унесен в съня си. „Горкото ми детенце!“ — пее Байрон колебливо, неохотно, прекалено тихо, за да го чуе тя. Разположени в сянката отстрани, тримата инструменталисти свирят витиеват мотив, едната мелодия се издига нагоре, другата се снишава, това е арията на Байрон.

Телефонира му Розалинд.

— Луси ми каза, че си се върнал в града. Защо не си се обадил?

— Още не съм за пред хората.

— Кога ли си бил — коментира тя сухо.

Срещат се в кафене в Клеърмонт.

— Отслабнал си — отбелязва тя. — Какво ти е на ухото?

— Нищо особено — отвръща той и отказва да дава обяснения.

Докато разговарят, тя непрекъснато поглежда към обезобразеното ухо. Той е сигурен, че ако й се наложи да докосне това ухо, тя ще се погнуси. Няма да излезе самарянка от нея. Най-хубавите му спомени са от първите им месеци заедно: жарки нощи в Дърбан, влажни от пот чаршафи, дългото, бяло тяло на Розалинд се мята, предадено на удоволствие, трудно различимо от болката. Две чувствености: това ги обединяваше, макар и временно.

Говорят за Луси, за фермата.

— Нали някаква приятелка живееше с нея? — пита Розалинд. — Грейс?

— Хелън. Хелън се е върнала в Йоханесбург, Предполагам, че са се разделили завинаги.

— В безопасност ли е Луси в онова пусто място?

— Не, не е в безопасност, би трябвало да е откачила, ако се чувства в безопасност. И въпреки всичко иска да остане. За нея това се е превърнало във въпрос на чест.

— Казваш, че са ти откраднали колата.

— Вината е моя. Трябваше да съм по-внимателен.

— Забравих да ти кажа: научих за твоя процес. Подробностите.

— Какъв мой процес?

— Разпит, разследване, както искаш го наречи. Научих, че не си се представил добре.

— Нима? И как научи? Смятах, че е поверително.

— Няма значение. Чух, че не си направил добро впечатление. Че си бил много надменен и нападателен.

— Не съм се опитвал да правя впечатление. Защитавах принцип.

— Може и така да е, Давид, но не може да не си проумял вече, че процесите не се правят, за да се защитават принципи, а за да се представиш най-добре. Според моя източник ти си се представил зле. Какъв е тоя принцип, който си защитавал?

— Свободата на словото. Свободата да мълчиш.

— Звучи благородно. Но ти винаги си се самозалъгвал, Давид. Лъгал си и си се самозалъгвал. Сигурен ли си, че не е било чисто и просто, защото са те хванали със смъкнати гащи?

Той не захапва въдицата.

— Както и да е, независимо какъв е бил, твоят принцип е останал неразбран от аудиторията. Те смятат, че просто си им мътил главите. Трябваше да преминеш предварително обучение. Как ще я караш от парична гледна точка? Отнеха ли ти пенсията?

— Ще получа сумата, която съм внесъл. Възнамерявам да продам къщата. Прекалено е голяма за мен.

— Как ще си организираш времето? Ще търсиш ли работа?

— Не мисля. Твърде съм зает. Пиша нещо.

— Книга?

— Всъщност опера.

— Опера! Е, нов път в живота. Надявам се да ти донесе много пари. Ще отидеш ли да живееш при Луси?

— Операта е само хоби, занимание. Няма да ми донесе пари. И не, няма да отида да живея при Луси, Идеята не е толкова добра.

— Защо не? Двамата винаги сте се погаждали. Да не се е случило нещо?

Въпросът е нетактичен, но Розалинд никога не се е притеснявала от нетактичността си. Веднъж му беше казала: „Ти дели с мен легло в продължение на десет години — как така ще имаш тайни от мен?“

— Двамата с Луси още се погаждаме — отвръща той. — Но не толкова, че да живеем заедно.

— Историята на живота ти.

— Да.

Мълчат, обмислят, всеки от своята гледна точка, историята на живота му.

— Видях твоята приятелка — казва Розалинд, като сменя темата.

— Коя приятелка?

— Твоята възлюбена. Мелани Изаакс, нали така й беше името? Играе в една пиеса в „Док тиътър“. Не знаеше ли? Разбирам защо си хлътнал по нея. Големи, тъмни очи. Съблазнително телце, като на невестулка. Точно твоят тип. Сигурно си смятал, че ще изживееш поредната авантюрка, нещо преходно. А виж се сега. Пропиля си живота — и за какво?

— Не съм си пропилял живота, Розалинд, бъди разумна.

— Разбира се, че го пропиля! Загуби си работата, името ти е опетнено, приятелите ти те отбягват, криеш се на „Торънс роуд“ като костенурка, която се бои да си подаде главата от корубата. Хора, които по са достойни да ти вържат връзките на обувките, сега се шегуват по твой адрес. Ризата ти е измачкана, кой знае кой те е подстригал така, имаш… — тя прекратява тирадата си. — Ще свършиш като един от ония нещастни старци, които ровят из кофите за боклук.