Джон Кутзее - Позор

Времето не се е отнесло милостиво с Тереза. С тежкия си бюст и яко тяло, с късите си крачета тя прилича по-скоро на селянка, contadina, отколкото на аристократка. Лицето, което някога Байрон е обожавал, сега е истерично; лете я връхлитат астматични пристъпи, които я карат да се бори за въздух.

В писмата, които й пише, Байрон я нарича „Приятелко“, след това „Любов моя“, след това „Моя вечна любов“. Но съществуват и съперници на тези писма, писма, до които тя не може да се добере, за да ги изгори. В тези писма, адресирани до английските му приятели, Байрон лекомислено я причислява към италианските си завоевания, поднася се със съпруга й, намеква, че е спал с жени от нейната среда. В годините след смъртта на Байрон приятелите му са написали многобройни мемоари въз основа на тези писма. Според тях, след като е отнел младата Тереза от съпруга й, Байрон много скоро се е отегчил от нея; сторила му се е празноглава; останал е с нея единствено от чувство за дълг; именно, за да се отърве от нея, се е отправил към Гърция и към смъртта си.

Злословията им я нараняват до кръв. Годините, прекарани с Байрон, са най-благодатните в живота й. Любовта на Байрон е единственото, което я отличава от останалите. Без него тя е нищо: застаряваща жена без перспективи, доизживяваща дните си в скучно провинциално градче, разменяща визити с приятелки, разтриваща болните крака на баща си, самотна в леглото.

Ще открие ли той в сърцето си любов към тази проста, обикновена жена? Ще успее ли да я обикне достатъчно, за да напише за нея музика? Ако не е в състояние, какво му остава?

Връща се към сцената, която трябва да бъде въвеждаща. Отминава поредният зноен ден. Тереза е застанала до прозореца на втория етаж в бащиния си дом, загледана към блатата и редките борчета на Романя, към слънцето, блещукащо във вълните на Адриатика. Краят на един прелюд; застой; тя поема дъх. Mio Byron, запява и гласът й вибрира от печал. Отговаря й самотен кларнет, замира, замлъква. Mio Byron, зове тя отново, по-високо.

Къде е той, нейният Байрон? Загубен — това е отговорът. Байрон се скита сред сенките. Загубена е и тя, онази Тереза, която е обичал, деветнайсетгодишната девойка със златисти къдрици, отдала се с такава радост на властния англичанин, галеща челото му, отпуснато върху голата й гръд, англичанинът, дишащ равно, задрямал след силната си страст.

Mio Byron, изпява тя за трети път, и отнякъде, от дълбините на подземния свят й отвръща глас, треперещ и безплътен, призрачен глас, гласът на Байрон „Где си ти?“, пее той; и след това изрича дума, които тя не желае да чува: „secca“, сух. Пресъхнал е, всъдесъщият извор.

Тъй слаб, тъй колеблив е гласът на Байрон, че Тереза трябва отново да изпее своя зов към него, за да му помогне да поеме дъх след дъх и така да го върне към живота: той е детето й, момчето й. „Тук съм пее тя, подкрепя го, не му позволява да потъне. — Аз съм твоят извор. Помниш ли как ходехме заедно при извора на Арка? Заедно, ти и аз. Аз бях твоята Лаура. Помниш ли?“

Ето така трябва да върви оттук нататък: Тереза дава гласа си на своя любим и той, мъжът от разграбения дом, дава гласа си на Тереза. Куцият води сакатия, защото няма помощ отникъде.

Работейки колкото е възможно по-бързо, държейки се здраво за Тереза, той се опитва да нахвърли първите страници на либретото. Запиши думите на хартия, казва си. Щом го направиш, работата ще потръгне. После ще имаш време да потърсиш сред старите майстори, Глук например, ще заимстваш мелодии, а може би — кой знае? И идеи.

Но постепенно, както е започнал да запълва дните си с Тереза и мъртвия Байрон, му става ясно, че няма да е достатъчно да щипне мелодии оттук-оттам, че двамата му герои изискват собствена музика. И за негово смайване музиката започва да приижда на приливи и отливи. Понякога контурите на фразата се очертават пред него, преди да помисли какви точно ще бъдат думите; понякога думите налагат каденцата; понякога сянката на мелодията, след като е пърхала наоколо дни наред, без да може да се чуе, се разгръща пред него и, слава Богу, му се появява. Нещо повече, развитието на действието налага самостоятелни модулации и транспониране, които, дори музикалната му дарба да се окаже недостатъчна, за да ги постигне, остават в кръвта му.

Сяда на пианото, за да съедини и оформи първите нотни редове. Но в звука на пианото има нещо, което му пречи: прекалено оформен, прекалено осезаем, прекалено силен. От таванчето, от една щайга, пълна със стари книги и играчки на Луси, той измъква странно малко седемструнно банджо, което й е купил на улиците на КваМашу, когато е била дете. С помощта на банджото започва да нотира музиката, която Тереза ту печална, ту гневна, ще пее на мъртвия си любим и на която тихият глас на Байрон ще откликва от страната на сенките.