Джон Кутзее - Позор

Това не е обикновена кражба. Цяла организирана за грабеж група е влязла, очистила е всичко, оттеглила се е, натоварена с чували, кашони, куфари. Плячка; военни репарации; нов инцидент във великата кампания на отмъщението. Кой ли носи неговите обуща в момента? Дали Бетховен и Яначек са си намерили нов дом, или са изхвърлени на боклука?

Откъм банята вони. В умивалника е издъхнал гълъб, попаднал в клопката на къщата. Той гнусливо разчиства кашата от кости и пера, тика остатъците в пластмасова торба и я завързва здраво.

Електрическите жици са прерязани, телефонът е изключен. Ако не направи нещо веднага, ще прекара нощта на тъмно. Но е твърде потиснат, за да действа. Всичко да върви по дяволите, мисли си той, смъква се в един стол и затваря очи.

Пада сумрак; той се размърдва и напуска къщата. Изгрели са първите звезди. През пустите улици, през градините, натежали от аромата на върбинки и нарциси, той се упътва към университетското градче.

Ключовете от сградата на Факултета по комуникации са все още у него. Много подходящо време да поброди там — коридорите са пусти. Взема асансьора до кабинета си на петия етаж. Името му е махнато от вратата. Има нова табелка: Д-р С. Отто. Изпод вратата се вижда слаба светлина.

Той чука. Никакъв звук. Той отключва вратата и влиза.

Стаята е преобразена. Няма ги книгите и картините му, стените са голи, готови да приемат някой огромен плакат от книжките с комикси: Супермен свежда глава пред укорите на Лоис Лейн.

Зад компютъра, в слабата светлина, седи млад мъж, когото той не е виждал дотогава. Младият мъж се смръщва:

— Кой сте вие?

— Давид Лаури.

— Е, и?

— Дойдох да си прибера пощата. Това беше моят кабинет — и едва не добавя „някога“.

— Ама да, разбира се, Давид Лаури. Извинявайте, бях се разсеял. Сложих всичко в един кашон. Заедно с други ваши вещи, които намерих. — Той посочва: — Ей там.

— А книгите ми?

— Те са долу, в склада.

Той вдига кашона.

— Благодаря.

— Няма проблем — отговаря младият доктор Отто. — Ще се справите ли?

Той носи тежкия кашон към библиотеката отсреща, защото възнамерява там да си прегледа пощата. Но когато стига до бариерата, машината отказва да приеме картата му. Налага му се да си прегледа пощата върху една скамейка във фоайето.

Прекалено е възбуден, за да заспи. Призори се отправя към възвишенията на дълга разходка. Валяло е, вадите са придошли. Той вдишва силния боров мирис. От днес е свободен човек, който има задължения единствено към себе си. Може да прекарва времето си както пожелае. Това го притеснява, но той смята, че ще свикне.

Престоят му при Луси не го е превърнал в селянин. Въпреки това има неща, които му липсват — патешкото семейство например: Мама Патица, която кълве нещо по повърхността на водоема, с издути от гордост гърди, а Ини, Мини, Мани и Мо шляпат усърдно зад нея, уверени, че докато тя е там, не ги заплашва никаква опасност.

Не му се мисли обаче за кучетата. От понеделник нататък кучетата, освободени от живота сред стените на клиниката, ще бъдат хвърляни в огъня небелязани, неоплакани. Ще му се прости ли някога това предателство?

Той отива в банката, носи голямо пране в пералнята. В магазинчето, в което е купувал кафето си години наред, продавачът се прави, че не го познава. Съседката му, която полива градината си, усърдно стои с гръб към него.

Той си припомня Уилям Уърдсуърд и първия му престой в Лондон, посещението му в пантомимния театър, където вижда Джак Убиеца на Великана да се носи волно из сцената, да размахва меча си, защитен от изписаната на гърдите му дума „Невидим“.

Вечерта се обажда на Луси от обществен телефон.

— Реших да ти звънна, да не се тревожиш. Добре съм. Предполагам, че ще ми е нужно време, докато се устроя. В момента дрънкам в къщата като грахово зърно в кутия. Липсват ми патиците.

Не й казва за ограбената къща. Какъв смисъл да я товари със своите неприятности?

— Как е Пьетрус? Грижи ли се за теб, или още е зает със строежа?

— Пьетрус ми помага. Всички много ми помагат.

— Разбира се, мога да се върна винаги, когато съм ти нужен. Само кажи.

— Благодаря ти, Давид. В момента не, но може би някой ден.

Когато се роди дъщеря му, кой можеше да помисли, че ще дойде време, в което той ще й се умилква, за да го вземе при себе си?

Пазарувайки в супермаркета, открива, че е на опашката зад Илейн Уитър, завеждащата собствената му някогашна специалност. Тя е натрупала цяла количка с покупки, той носи кошница. Тя отвръща на поздрава му нервно.