Джон Кутзее - Позор

— Може би ни е полезно — казва — да преживяваме падение от време на време. Само да не се пречупваме.

— Тъй. Тъй, тъй — отвръща Изаакс, като не отмества от него съсредоточения си поглед.

За първи път той открива у него следа от Мелани: красивата уста и устни. Импулсивно се пресяга през бюрото, опитва се да разтърси ръката на мъжа, но в крайна сметка само погалва опакото на ръката: хладна, безкосмена кожа.

— Господин Лаури — казва Изаакс, — има ли нещо друго, което искате да ми разкажете, освен историята ви с Мелани? Споменахте, че нещо ви тежи на сърцето.

— На моето сърце? Не. Не, просто се отбих да разбера как е Мелани. — Той се изправя. — Благодаря ви, че ме приехте, оценявам го. — Той протяга ръка, този път — открито. — Довиждане.

— Довиждане.

Вече е на прага; фактически е излязъл от канцеларията, вече празна, когато Изаакс го извиква:

— Господин Лаури! Само за минутка!

Той се връща.

— Какво ще правите тази вечер?

— Тази вечер? Взех си хотел. Нямам планове.

— Елате да хапнете с нас. Елате на вечеря.

— Не съм сигурен, че съпругата ви ще е доволна.

— Може да е, може да не е. Елате във всеки случай. Вечеряме в седем. Ще ви запиша адреса.

— Няма нужда. Вече бях в дома ви, запознах се с дъщеря ви. Тя ми каза къде да ви намеря.

Изаакс дори не мигва.

— Много хубаво.

Вратата му отваря самият Изаакс.

— Заповядайте, влизайте — казва той и го въвежда във всекидневната. Няма следа нито от съпругата, нито от втората дъщеря.

— Донесох приношение — казва той и протяга бутилка вино.

Изаакс му благодари, но не е особено сигурен какво да прави с виното.

— Искате ли малко? Само да отида да го отворя. — Излиза от стаята; откъм кухнята се дочува шепот. Връща се. — Май сме си изгубили тирбушона. Но Дези ще поиска от съседите.

Очевидно са пълни въздържатели. Трябваше да се досети. Спретнато малко дребнобуржоазно домакинство, пестеливо и благоразумно. Колата — измита, моравката — окосена, спестяванията — в книжка. Всички средства се използват, за да се осигури бъдещето на двете съкровища: умната Мелани с театралните амбиции и Дезире, красавицата.

Той си припомня Мелани в първата вечер от по-близкото им запознанство, седнала до него на кушетката, пиеща кафе с глътка уиски, чиято цел беше… думата му се предлага неохотно… да смаже чарковете й. Стройното телце, секси дрешките, блесналите от възбуда очи. Навлизаща в гората, където я чака лошият Кумчо Вълчо.

Дезире красавицата влиза с бутилката и с тирбушон. Пресичайки стаята към него, се поколебава, защото знае, че трябва да поздрави.

— Тате? — казва полугласно, объркано, като подава бутилката.

Тъй: значи е разбрала кой е той. Обсъждали са го, може би дори са се сдърпали заради него: нежеланият посетител, мъжът, чието име е дупка.

Тате е хванал ръката й.

— Дезире, това е господин Лаури.

— Здравей, Дезире.

Косата, закриваща лицето, е отхвърлена назад. Тя среща втренчения му поглед все още притеснена, но вече по-силна, защото е под крилото на тате.

— Здравейте — промърморва тя, а той си мисли: „Боже мой, Боже мой!“

А тя не може да скрие мислите, които прехвърчат през главата й: „Значи това е мъжът, с когото сестра ми е била гола! Значи това е мъжът, с когото го е направила! Тоя дядо!“

Столовата е отделно, малка, свързана с кухнята чрез прозорче. Поставени са четири чинии с изящни прибори; запалени са свещи.

— Седнете, седнете — казва Изаакс. Съпругата му все още не се е появила. — Извинете ме за момент. — Изаакс изчезва в кухнята. Той остава с Дезире, която седи срещу него. Тя свежда глава, вече не толкова храбра.

След това те влизат, двамата родители заедно. Той се изправя.

— Не се познавате със съпругата ми. Дорийн, това е нашият гост, господин Лаури.

— Благодарен съм, че ме посрещате в дома си, госпожо Изаакс.

Госпожа Изаакс е мъничка, предразположена към напълняване в средната си възраст, с криви крака, заради които сякаш се плъзга като върви. Но той разбира на кого са се метнали двете сестри. Навремето трябва да е била истинска красавица.

Лицето й остава неподвижно, тя не го гледа, по все пак кимва едва-едва. Покорна; съпруга и помощничка. „И ще бъдете една плът.“ Дали дъщерите й ще приличат на нея?

— Дезире — заповядва тя, — ела да ми помогнеш.

Детето снизходително се смъква от стола.

— Господин Изаакс, притеснявам семейството ви — казва той. — Много любезно беше, че ме поканихте, високо го ценя, но е по-добре да си тръгна.