Джон Кутзее - Позор

„Ти си мъж, би трябвало да знаеш“ — така ли се говори на баща? Едно и също ли са той и тя?

— Може би — казва той. — Понякога. За някои мъже. — След това добавя бързо, без да мисли: — И с двамата ли чувстваше това? Като да се бориш със смъртта?

— Те се насъскват един друг. Може би затова го правят заедно. Като глутница кучета.

— А третият, хлапакът?

— Той гледаше и се учеше.

Вече са минали покрай надписа за палмите. Почти няма време.

— Ако бяха бели, нямаше да говориш за тях по този начин. Например, ако бяха бели гадове от Диспач.

— Нима?

— Нямаше. Не те обвинявам, не е там въпросът. Но ти говориш за нещо ново. Робство. Те те желаят за своя робиня.

— Не робство. Подчинение. Покорство.

Той клати глава.

— Прекалено е, Луси. Продай мястото. Продай фермата на Пьетрус и се махни.

— Не.

С това разговорът приключва. Но думите на Луси заучат в главата му. „Окървавеното“ — какво има предвид? Дали в крайна сметка не беше прав, когато сънува окървавено легло, потоци кръв?

„Работата им е да изнасилват.“ Той мисли за тримата посетители, бягащи в неговата не чак толкова стара тойота, струпали на задната седалка домашни потреби, за пенисите им, техните оръжия, сгушени на топло и доволни — идва му наум думата „мъркащи“ — между краката им. Имали са всички основания да са доволни от следобедната си работа; сигурно са били щастливи от призванието си.

Спомня си как като дете е чел думата „изнасилване“ във вестникарските съобщения и се е опитвал да отгатне какво точно означава, чудил се е защо буквата „н“, обикновено тъй нежна, е използвана в средата на дума тъй ужасяваща, че никой не се съгласява да я изрече гласно. В една книга за изкуството в библиотеката беше видял картина, наречена „Отвличането на сабинянките“: конници с римски оръжия, жени, забулени в прозрачни тъкани, с вопли простират ръце към небето. Какво общо имат тези позьорки с онова, което според него представлява изнасилването: мъж, легнал върху жена, насила вкарва члена си в нея?

Спомня си Байрон. Несъмнено измежду безбройните графини и прислужнички, с които Байрон е постъпвал по този начин, са се намирали някои, които са говорили за изнасилване. Но също така несъмнено никоя от тях не се е бояла, че след акта ще й прережат гърлото. От негова гледна точка, от гледна точка на Луси, Байрон изглежда прекалено старомоден.

Луси е била изплашена, изплашена до смърт. Гласът й се е задавил, не е можела да диша, крайниците й са се вкаменили. „Не може да бъде — казвала си е, докато мъжете са я натискали надолу, — просто сънувам, имам кошмар.“ А мъжете в това време са се опи вали от страха й, тържествували са, правили са всичко възможно да я наранят, да я заплашат, да засилят ужаса й. „Що не извикаш кучетата си — казвали са й. Хайде де, извикай кучетата. Няма кучета? Ние ще ти покажем едни кучета!“

„Ти не разбираш, не си бил там“, казва Бев Шо. Греши обаче. В крайна сметка Лусината интуиция е правата: той разбира, може, ако се съсредоточи, ако се проектира, да се озове там, да се превърне в мъжете, да ги обсеби, да ги изпълни със собствения си дух. Въпросът е, сроден ли е той на жените?

В самотата на стаята си той пише на дъщеря си писмо:

„Скъпа моя Луси, колкото и да те обичам, трябва да ти кажа следното: на път си да направиш опасна грешка. Искаш да се снижиш пред историята. Но си поела по погрешен път. Той ще ти отнеме достойнството и няма да ти позволи да живееш спокойно. Умолявам те, чуй ме. Баща ти.“

След половин час под вратата му пъхват плик.

„Скъпи Давид, ти не искаш да ме чуеш. Аз не съм човекът, когото познаваш. Аз съм мъртвец и още не знам какво може да ме възкреси. Единственото, което знам, е, че не мога да си отида.

Не разбираш това и не знам какво още да направя, за да го разбереш. Все едно че нарочно си избран да седиш в ъгъла, където слънчевите лъчи не достигат. Приличаш ми на една от трите маймунки, онази, която си е сложила лапките върху очите.

Да, пътят, който съм поела, може и да е погрешен. Но ако напусна фермата сега, ще я напусна победена и ще усещам вкуса на поражението до края на живота си.

Не мога вечно да бъда дете. Не можеш вечно да ми бъдеш баща. Знам, че имаш добри намерения, но не ти си наставникът, от когото имам нужда, поне в конкретния случай. Луси.“

Това е техният разговор. Това е последната дума на Луси.

Убийството на кучетата е приключило за деня, черните чували са струпани на прага, във всеки от тях са затворени тяло и душа. Двамата с Бев Шо лежат в обятията си на пода на кабинета. След половин час Бев ще се върне при своя Бил, а той ще започне да товари чувалите.