Джон Кутзее - Позор

— И трябва да върша всичко — да храня кучетата, да засаждам зеленчуците, да ги нося на пазаря…

— Пьетрус, няма смисъл да правим списъци. Кучета няма да има. Освен това аз те питам по принцип, ако Луси си вземе почивка, готов ли си да се грижиш за фермата?

— Как ще ходя на пазар, като нямам комби?

— Това е подробност. Можем да обсъждаме подробностите по-късно. Аз просто искам принципен отговор, да или не.

Пьетрус клати глава.

— Много е работата, прекалено много.

Напълно неочаквано се обаждат от полицията, сержант Естерхайз от Порт Елизабет. Намерили са колата му. Сега е в двора на полицейския участък в Ню Брайтън, където може да дойде да си я разпознае и да си я прибере. Арестувани са двама мъже.

— Чудесно. Почти се бях отчаял.

— Защо, сър, жалбата има срок от две години.

— В какво състояние е колата? Може ли да се кара?

— Да, можете да я карате.

В необичайно приповдигнато настроение той заминава заедно с Луси за Порт Елизабет и оттам — за Ню Брайтън, където следват указанията за „Ван Девентер стрийт“ и стигат до ниската, прилична на укрепление сграда на полицейския участък, оградена от двуметрова ограда, над която има бодлива тел. Повелителни надписи забраняват паркирането пред участъка.

Паркират надолу по улицата.

— Ще чакам в колата — казва Луси.

— Сигурна ли си?

— Не ми харесва това място. Ще чакам.

Той се представя в отдела за жалби, упътват го да мине през лабиринт от коридори, за да стигне до отдела за кражби на коли. Сержант Естерхайз, кръгло русо човече, прелиства папките, след това го води в един двор, където десетки автомобили са паркирани калник до калник. Започват да обикалят.

— Къде я намерихте? — пита той Естерхайз.

— Тук, в Ню Брайтън. Късметлия сте. Обикновено кретените демонтират старите короли, за да ги продават на части.

— Казахте, че сте извършили арести.

— Двамина. По сигнал. Цялата им къща пълна с крадени стоки. Телевизори, видео, хладилници, какво ли не.

— Къде са мъжете сега?

— Освободихме ги под гаранция.

— Нямаше ли да бъде по-разумно да ме извикате, преди да ги освободите и да ме заведете да ги идентифицирам? Сега, като са под гаранция, те просто ще изчезнат. Знаете това.

Сержантът надуто мълчи.

Спират пред бяла корола.

— Това не е моята кола — казва той. — Моята кола има кейптаунска регистрация. Така пише и в жалбата — той показва отбелязания в документите номер: СА 507644.

— Те ги пребоядисват и им слагат нови регистрации. Разменят регистрациите.

— Дори и така да е, това не е моята кола. Може ли да я отворите?

Сержантът отваря колата. Вътрешността мирише на мокри вестници и пържено пиле.

— Аз нямам радио. Това не е моята кола. Сигурен ли сте, че колата ми не е някъде другаде?

Двамата обикалят паркинга. Колата му я няма. Естерхайз се чеше по главата.

— Ще проверя. Станала е грешка. Оставете ми телефонния си номер, ще ви се обадя.

Луси седи зад волана на комбито, затворила очи. Той почуква по стъклото и тя отключва вратата.

— Грешка — казва той влизайки. — Имат корола, но не моята.

— Видя ли мъжете?

— Какви мъже?

— Нали каза, че са арестували двама мъже?

— Пуснали ги под гаранция. Както и да е, колата не е моята, така че когото и да са арестували, не може да са крадците на моята кола.

Настъпва дълго мълчание.

— Логичен ли е твоят извод? — пита тя.

Пали колата, бясно извива волана.

— Не бях разбрал, че толкова искаш да ги хванат — казва той. Долавя раздразнението в гласа си, но не се старае да го прикрие. — Ако ги хванат, това означава процес и всичко останало. Ще трябва да свидетелстваш. Готова ли си за това?

Луси изключва мотора. Лицето й е напрегнато, бори се със сълзите си.

— Вече няма значение, следата е студена. Нашите приятели няма да ги хванат, като имам предвид в какво състояние е полицията. Да забравим цялата история.

Той се стяга. Става мрънкало, досадник, но няма друг начин.

— Луси, дойде времето да си помислиш какво ще избереш. Или ще останеш в дома, пълен с грозни спомени и ще продължаваш да се терзаеш за случилото се, или ще загърбиш цялата история и ще започнеш нова глава на друго място. Такива алтернативи виждам. Знам, че би искала да останеш, но не трябва ли поне да си помислиш и за другата възможност? Не можем ли двамата да говорим за това разумно?

Тя клати глава.

— Не мога да го обсъждам повече, Давид, просто не мога — тя говори тихо, бързо, сякаш се бои, че думите й ще пресъхнат. — Знам, че не се изразявам ясно. Ще ми се да можех да обясня. Но не мога. Заради това, което си ти и което съм аз, не мога. Съжалявам. Съжалявам и за колата ти. Съжалявам за разочарованието.